Имаше толкова много неща, които ме караха да се връщам назад. Вкусът на соята, мирисът на дим в нечия коса, тревистите хълмове, които през юни ставаха светложълти. Съзряна с крайчеца на окото ми, случайна подредба на дъбове и скали разтваряше нещо в гърдите ми, а дланите ми внезапно се навлажняваха от адреналин.
Очаквах отвращение от Джулиан, може би дори страх. Това бе логичната реакция. Но бях объркана от начина, по който той ме гледаше. С нещо като страхопочитание.
Баща му навярно му беше разказал. Лятото на рушащата се къща, изгорелите от слънцето малки дечица. Когато за първи път се опитах да споделя с Дан — в една нощ, когато имаше режим на тока във „Венис“ и това налагаше да се осветяваме със свещи, една апокалиптична интимност, той бе избухнал в смях. Погрешно тълкувайки тихия ми тон като спад на веселото ми настроение. Дори след като го убедих, че казвам истината, пак говореше за ранчото със същата пародийна насмешка. Като за филм на ужасите с некачествени специални ефекти. Стойката на микрофона влиза в кадър тук-там и превръща касапницата в комедия. А преувеличаването на моята дистанцираност от случката ми носеше облекчение, придаваше на участието ми спретнат вид в добре подредената композиция на анекдота.
Помагаше, че не бях спомената в повечето от книгите. Нито в евтините романи с кървави и разтичащи се заглавия, с лъскави страници с фотографии от местопрестъплението.
Нито в по-малко популярния, но по-достоверен том, написан от водещия прокурор по делото, изпълнен с подробности, чак до несмлените спагети, които откриха в стомаха на момченцето. Няколкото реда, които ме упоменаваха, бяха заровени в изчерпана книга от някогашен поет, но и той бе объркал името ми и не бе направил каквато и да е връзка с баба ми. Същият поет освен това твърдеше, че ЦРУ са продуцирали порнофилми с участието на дрогираната Мерилин Монро, филми, продавани на политици и чуждестранни държавни глави.
— Беше отдавна — обърнах се към Саша, но лицето й бе безизразно.
— Все пак — въодушевено се обади Джулиан. — Винаги съм смятал, че е било красиво. Гадно и въпреки това красиво — заяви той. — Скапан начин за изява, но изява, нали разбираш. Творчески порив. Трябва да унищожиш, за да създадеш, всичките тия хинду простотии.
Виждах, че тълкуваше смайването и потреса ми като одобрение.
— Боже, дори не мога да си го представя — продължи Джулиан. — Наистина да си в центъра на нещо подобно.
Той зачака да отговоря. Чувствах се зашеметена от клопката на кухненските светлини: не им ли правеше впечатление, че стаята беше твърде светла? Запитах се дали момичето въобще бе красиво. Зъбите му жълтееха.
Джулиан го сбута с лакът.
— Саша дори не знае за какво говорим.
Почти всички знаеха поне един от ужасяващите детайли. Колежанските хлапета понякога се обличаха като Ръсел за Хелоуин, опръскали ръце с кетчуп, изпросен от стола. Група, изпълняваща блек метъл, беше използвала сърцето върху обложката на албума си, същото назъбено сърце, което Сюзън бе оставила върху стената на Мич. С кръвта на жената. Но Саша изглеждаше толкова млада — защо да е чувала някога за това? Защо да я интересува? Тя беше потънала сред дълбокото и сигурно усещане, че извън нейния собствен опит не съществуваше нищо друго. Сякаш имаше само един начин, по който нещата можеха да се развият, годините те водеха напред по коридор към стаята, където твоята неизбежна същност те очакваше — недоразвита, готова да бъде разбудена. Колко тъжно бе да осъзнаеш, че имаше случаи, когато никога нямаше да стигнеш дотам. Че понякога изживяваш целия си живот, нещастен и прокълнат, като се плъзгаш по повърхността, докато годините отминават.
Джулиан помилва косата на Саша.
— Беше наистина адски голяма работа. Хипита убиват онези хора в окръг Марин.
Познавах пламъка, озарил лицето му. Същата разпаленост като на всички, пълнили онлайн форумите, които сякаш никога нямаше да загубят популярността си и да изчезнат. Те се блъскаха, за да получат признание, възприемаха същия всезнайковски тон, външен блясък на ерудираност, който прикриваше основната отвратителна същност на полаганите от тях усилия. Какво търсеха сред всички тези баналности? Сякаш имаше някакво значение какво е било времето през онзи ден. Всяко късче информация изглеждаше важно, когато се обсъждаше достатъчно дълго: радиостанцията, на която е било настроено радиото в кухнята на Мич, броят и дълбочината на прободните рани. Как са потрепвали сенките върху онази конкретна кола, докато се е движела по онзи конкретен път.