Изправи се в мига, в който чу как Тамар се суети с ключовете си на вратата.
— Трябваше да сме тръгнали преди тридесет минути — заяви той.
Тамар ми хвърли един поглед и намести на рамо дамската си чанта.
— Съжалявам — извини се с пестелива усмивка.
— Знаеше кога трябва да тръгнем — продължи баща ми.
— Казах, че съжалявам. — За миг тя изглеждаше, сякаш искрено се разкайваше. Но тогава очите й безпомощно се преместиха върху телевизора, който все още беше включен, и макар да се опита мигновено да върне вниманието си на баща ми, знаех, че той бе забелязал.
— Дори не носиш портокалов сок — отбеляза, а в гласа му потрепваше болка.
Първите, които ме взеха, бяха млада двойка. Косата на момичето беше с цвят на масло, бе завързала блузата си на кръста и непрекъснато се обръщаше да ми се усмихне и да ми предложи шамфъстък от едно пликче. Целуваше момчето така, че можех да видя бързо стрелкащия й се език.
Никога преди не бях пътувала на автостоп, не и наистина. Чувствах се нервна от това, че трябваше да бъда всичко, което непознатите очакваха от едно момиче с дълга коса — не знаех каква степен на възмущение да демонстрирам към войната, как да коментирам студентите, които хвърляха тухли по полицията или отвличаха пътнически самолети с искане да бъдат отведени до Куба. Винаги се бях чувствала извън тези неща, сякаш гледах филм какъв трябваше да бъде собственият ми живот. Но сега, когато се бях запътила към ранчото, беше различно.
Непрекъснато си представях мига, в който Тамар и баща ми, прибрали се вкъщи от офиса, щяха да осъзнаят, че всъщност съм изчезнала. Щяха да го разберат бавно, Тамар вероятно щеше да стигне до заключението по-бързо от баща ми. Апартаментът щеше да е пуст, нямаше да има следа от вещите ми. И вероятно баща ми щеше да се обади на майка ми, но какво можеше да направи някой от тях? Какво наказание биха могли да наложат? Не знаеха къде бях отишла. Бях излязла извън обсега им. Дори тяхната загриженост бе вълнуваща по някакъв начин: щеше да има миг, когато щяха да се запитат защо съм си тръгнала, някаква мрачна вина щеше да се издигне на повърхността и щеше да им се наложи да изпитат пълната и сила дори и само за секунда.
Двойката ме откара до Удсайд. Изчаках на паркинга на „Кал-Март“, докато не си осигурих превоз в раздрънкания шевролет на един мъж на път за Бъркли, където трябвало да остави някаква част за мотоциклет. Всеки път, когато минаваше през някоя дупка на пътя, облепената с тиксо жабка в колата му тракаше. Буйно разлистените дървета бързо прелитаха край прозорците, целите облени в слънчева светлина, от другата страна се виждаше пурпурното продължение на залива. Държах дамската си чантичка в скута си. Името му беше Клод и изглеждаше засрамен от това колко несъвместимо бе то с външния му вид.
— Майка ми харесваше един френски актьор — смотолеви той.
Клод сметна за необходимо да извади портфейла си и дами покаже снимки на собствената си дъщеря. Тя бе пълничко момиче, а основата на носа й розовееше. Излезлите йот мода къдрици бяха като наденички. Клод явно усети съжалението ми и внезапно си взе портфейла обратно.
— Никое от вас, момичета, не бива да прави това — каза той. Поклати глава и видях как лицето му се изпълни с лека загриженост за мен, с признание, мислех си, колко съм смела. А всъщност трябваше да се досетя, че когато мъжете те предупреждават да внимаваш, често те ти сигнализират за мрачния филм, който се прожектира в собственото им съзнание. Някакъв блян за насилие, който ги подтикваше гузно да ти проповядват „да се прибереш у дома невредима“.
— Ех, как ми се иска и аз да бях такъв като по-млад — въздъхна Клод. — Свободен и непринуден. Просто да пътувам. Винаги съм имал работа.
Плъзна очи по мен, преди пак да се съсредоточи върху пътя. Първото предупреждение за тревога — бях се научила да разпознавам определени мъжки изрази на желание. Прокашляне, остър преценяващ поглед.
— Никой от вас никога не работи, а? — подхвърли той.
Вероятно се закачаше, но не можех да съм сигурна. В тона му имаше раздразнение и се долавяше истински яд. Може би трябваше да се чувствам изплашена. Този по-възрастен мъж, който бе видял, че съм сама, който се чувстваше, сякаш му дължа нещо, а това бе най-лошото, което един мъж може да почувства. Но аз не се страхувах. Имах си защита, бях завладяна от някакво лекомислие, от оживеност, чувствах се недосегаема. Връщах се в ранчото. Щях да видя Сюзън. Клод ми изглеждаше почти нереален: като хартиен клоун, безвреден и забавен.