— Тук добре ли е? — попита той.
Беше отбил близо до района на университета в Бъркли, часовниковата кула и стъпаловидно наредените постройки, нагъсто сгушени по височините отзад. Клод изключи двигателя. Усетих жегата отвън, преминаващия близо до мен трафик.
— Благодаря — кимнах и събрах дамската си чанта и сака.
— Не бързай — помоли той, когато тръгнах да отварям вратата. — Просто постой до мен за секунда, а?
Въздъхнах, но се отпуснах обратно на седалката. Виждах изсъхналите хълмове над Бъркли и внезапно си спомних за онзи кратък период от време през зимата, когато хълмовете бяха зелени, тучни и влажни. По онова време дори не познавах Сюзън. Усещах как Клод ме оглежда с периферното си зрение.
— Слушай. — Той се почеса по врата. — Ако имаш нужда от пари…
— Нямам нужда от пари. — Не се страхувах, свих рязко рамене за сбогом и отворих вратата. — Благодаря отново — казах. — За превоза.
— Почакай — извика той и ме хвана за китката.
— Разкарай се — креснах му аз и издърпах ръката си от хватката му, в гласа ми имаше непозната жар. Преди да тръшна вратата, видях раздразненото и ломотещо лице на Клод. Отдалечавах се, останала без дъх. Почти се смеех.
Тротоарът излъчваше равномерна жега, пулса на безцеремонното слънце. Почувствах се насърчена от спречкването, сякаш внезапно ми бе отпуснато повече пространство в света.
— Кучка — извика Клод, но аз не се обърнах назад да погледна.
Телеграф Авеню бе претъпкано: хора продаваха купища благовония или имитации на индиански бижута, кожени дамски чанти, провесени на една улична ограда. Град Бъркли ремонтираше всички пътища през онова лято, затова по тротоара имаше купища чакъл, а в асфалта бяха зейнали дупки като във филм за някое бедствие. Няколко души, облечени в роби до земята, размахваха брошури към мен. Момчета без ризи, чиито ръце бяха целите в леки синини, ме оглеждаха от горе до долу. Момичета на моята възраст с платнени торби, които се блъскаха в коленете им, носеха кадифени сюртуци в августовската жега.
Дори след случилото се с Клод не се страхувах да пътувам на автостоп. Той бе просто безобиден скитник в периферията на зрителното ми поле, който кротко изчезваше в нищото. Том беше шестият човек, към когото се обърнах, потупвайки го по рамото, докато се качваше в колата си. Той изглеждаше поласкан от моята молба, сякаш бе някакво извинение, което си измислях, за да съм близо до него. Изчетка седалката до шофьора, от която върху стелката се изсипа безумно количество трохи.
— Можеше и да е по-чисто — заяви той. Извинително, сякаш имах право да бъда придирчива.
Том караше своята малка японска кола, точно спазвайки ограниченията на скоростта, и хвърляше поглед през рамо, преди да смени лентата. Карираната му риза беше изтъркана на лактите, но бе чиста и загащена, имаше нещо момчешко в тънките му китки, което ме развълнува. Закара ме чак до ранчото, макар че беше на час от Бъркли. Твърдеше, че гостува на приятели от двугодишния колеж в Санта Роза, но бе лош лъжец: видях как вратът му порозовя. Беше учтив, студент в Бъркли. Подготвителен курс по медицина, макар че също така харесваше социология и история.
— ЛБД[23] — поклати глава той. — Това се казваше президент.
Научих, че имал голямо семейство, куче на име Систър и твърде много домашни: посещавал лятната школа, опитвал се да вземе изпитите от подготвителния курс. Попита ме каква бе моята специалност. Грешката му ме развълнува — сигурно си мислеше, че съм поне на осемнадесет.
— Не уча в колеж — отвърнах. Тъкмо щях да обясня, че съм още в гимназията, но Том незабавно започна да се оправдава.
— Мислех си да направя същото — заяви той, — да зарежа ученето, но преди това ще взема летните курсове. Вече съм платил таксите. Искам да кажа, ще ми се да не го бях правил, но… — Том замълча. Не откъсваше поглед от мен и осъзнах, че иска прошка.
— Много неприятно — съгласих се и това сякаш бе достатъчно.
Той се прокашля.
— А работиш ли или нещо подобно? След като не си студентка? — попита ме. — Божичко, дано не е нетактичен въпрос. Няма нужда да отговаряш.
Свих рамене, преструвах се на спокойна. Макар че всъщност май наистина се чувствах спокойна по време на пътуването в колата, сякаш моето пребиваване в света можеше да е безпроблемно. Със съвсем простички начини, с които да посрещам нуждите си. Като разговарям с непознати и се справям със ситуации.