— Той ме докара — добавих услужливо.
Усмивката на Дона се разколеба и тя намести прането по-високо в ръцете си.
— Добре ли е, че дойдох? — прошепна ми Том, сякаш въобще имах някаква власт. Ранчото винаги посрещаше дружелюбно посетителите, шеговито предизвикателно им отделяше внимание и не можех да си представя защо това би се променило.
— Да — потвърдих и се обърнах към Дона. — Нали?
— Ами — започна Дона. — Не знам. Трябва да говориш със Сюзън. Или с Гай. Да.
Тя се изкикоти отсъстващо. Държеше се странно, макар че за мен бе просто обичайното бъбрене на Дона — дори изпитвах топли чувства. Някакво движение в тревата привлече вниманието й: гущер, който се промъкваше в търсене на сянка.
— Ръсел видял планински лъв преди няколко дни — отбеляза тя, без да се обръща конкретно към някого. Очите й се разшириха. — Яко, а?
— Виж ти кой се е върнал! — възкликна Сюзън, като в поздрава й имаше известна доза гняв. Сякаш бях изчезнала на кратка ваканция. — Помислих, че си забравила как да стигнеш дотук.
Макар че беше видяла как госпожа Дътън ме спря, тя непрекъснато хвърляше погледи към Том, сякаш той бе причината да си тръгна оттук. Горкият Том, който обикаляше затревения двор, колебливо тътрейки крака като посетител в музей. Носът му се сбръчкваше от животинските миризми, от задръстената външна тоалетна. Лицето на Сюзън бе скрито зад същата хладна почуда като това на Дона: те вече дори не си представяха свят, където можеше да бъдеш наказан. Внезапно бях виновна за нощите, прекарани с Тамар, за целите следобеди, през които изобщо не се бях сещала за Сюзън. Опитах се да опиша апартамента на баща ми така, че да звучи по-зле, отколкото беше, сякаш съм била под наблюдение всеки миг и съм изтърпяла безкрайни наказания.
— Божичко — изсумтя Сюзън. — Пълна гадост.
Сянката на къщата в ранчото се простираше по тревата като странна тераса и ние се бяхме настанили сред нейната благодат, а рой комари кръжеше на слабата следобедна светлина. Въздухът кипеше от карнавален блясък — познатите тела на момичетата се блъскаха в моето и от допира отново идвах на себе си. Рязкото проблясване на метал през дърветата — Гай избутваше някаква кола през задната част на ранчото, отекваха викове, след това заглъхваха. Сънливите телца на децата, които се мотаеха из пръснатите наоколо плитки локви: някой бе забравил да спре водата от маркуча. Хелън се бе увила в едно одеяло и го бе издърпала до брадичката си като яка на елизабетинска дама, а Дона непрекъснато се опитваше да го сграбчи и издърпа, за да разголи тялото на завърналата се у дома кралица отдолу, хематома върху бедрото й. Усещах присъствието на Том, който седеше неловко на земята, но най-вече се вълнувах от познатото тяло на Сюзън до мен. Тя говореше бързо, лицето й беше плувнало в пот. Роклята й бе мръсна, но очите й блестяха.
Тамар и баща ми досега не се бяха прибрали вкъщи, осъзнах и колко беше странно вече да съм в ранчото, когато те дори още не знаеха, че съм изчезнала. Нико караше една триколка, която бе твърде малка за него, от колелото падаше ръжда и се чуваше скърцащ звук, докато той въртеше здраво педалите.
— Сладко хлапе — подметна Том. Дона и Хелън се засмяха.
Той не беше сигурен, че бе казал нещо забавно, но премигна, сякаш имаше желание да научи. Сюзън отскубна стъблото на една овесена тревичка, седнала в старото кресло, измъкнато навън от къщата. Оглеждах се за Ръсел, но не го виждах никъде.
— Отиде за малко до града — обясни Сюзън.
И двете се обърнахме при звука от пищенето: беше просто Дона, която се опитваше да се изправи на ръце върху верандата, размахваше крака и риташе. Тя събори бирата на Том, макар че той беше този, който се извини и се заоглежда наоколо, сякаш можеше да намери парцал.
— Божичко — възкликна Сюзън. — Успокой се.
Тя избърса потните си ръце в роклята си, а очите й леко трептяха — от амфетамина се вцепеняваше като котка от порцелан. Момичетата от гимназията използваха дрогата, за да не надебеляват, но аз никога не го бях правила: струваше ми се в противоречие с надрусването, което те караше да униваш и което свързвах с ранчото. От наркотика Сюзън бе станала по-недостъпна от обикновено, промяна, която не исках да призная пред себе си. Приех, че просто беше ядосана. Погледът й никога не бе достатъчно фокусиран, спираше се на ръба.
Разговаряхме, както винаги, подавахме си джойнт, от който Том се закашля, но в същото време забелязвах други неща и изпитах внезапно леко безпокойство ранчото не беше толкова населено, колкото преди, нямаше непознати, които да се навъртат с празни чинии и да питат кога ще бъде готова вечерята. Като отмятат назад коси и се извиняват с дългото пътуване с кола до Ел Ей. Също така нямаше следа и от Карълайн.