Изглежда, никой не забеляла, че думите му се разплитаха по краищата: всички те повториха казаното от него, устите им изкривени от споделено чувство. Ръсел бе гений, това бях казала на Том — и си представях как лицето му щеше да се изпълни със съжаление, ако беше там да го види сега, което ме накара да мразя момчето, защото аз също го чувах, всичкото това пространство в песните, осъзнавах, че бяха недодялани, дори не недодялани, просто лоши: сантиментален тон, думите за любовта, глуповати като да са писани от ученик от началното училище, сърце, изрисувано от възпълничка ръка. Слънце, цветя и усмивки. Но не можех да го призная напълно, дори и тогава. Начинът, по който изглеждаше лицето на Сюзън, докато го наблюдаваше — исках да бъда с нея. Мислех си, че да обичаш някого ти действа като някакъв вид защитна мярка, сякаш този някой щеше да разбере мащаба и силата на чувствата ти и щеше да се държи подобаващо. Това ми се струваше честно, като че ли честността беше мерна единица, за която на Вселената въобще й пукаше.
Понякога имах сънища и се събуждах в края им с допускането, че някакъв образ или факт е истина, пренасях това предположение от света на сънищата в будния си живот. И колко шокиращо бе да осъзная, че не съм омъжена, че не бях успяла да дешифрирам летателния код и че има истинска тъга.
Конкретният миг, в който Ръсел бе наредил на Сюзън да отиде до къщата на Мич Луис и да му даде урок — непрекъснато си мислех, че съм станала свидетел на това: черната нощ, хладното потрепващо цвърчене на щурци и всичките тези страшни дъбове. Но, разбира се, не бях. Бях чела за това толкова много, че вярвах, че мога да го видя съвсем ясно, сцена в преувеличените цветове на детски спомен.
По това време чаках в стаята на Сюзън. Раздразнена, отчаяна, чаках да се завърне. На няколко пъти се опитах да говоря с нея през онази нощ, дърпах я за ръката, проследявах погледа й, но тя постоянно ме отблъскваше.
— По-късно — ми бе казала и това беше достатъчно да си представя как обещанието й се изпълнява в тъмнината на стаята й. Сърцето ми се сви, когато чух влизащи стъпки, умът ми започна да се изпълва с тази мисъл — Сюзън бе тук, но тогава почувствах мек кос удар и очите ми се отвориха с пърхане — беше просто Дона. Бе хвърлила възглавница по мен.
— Спящата красавица — изкикоти се тя.
Опитах да се отпусна в приятен сън — чаршафите бяха твърде горещи от нервното въртене на тялото ми, ушите ми бяха податливи на внушение, че чуват звук от завръщането на Сюзън. Но тя не дойде в стаята през онази нощ. Чаках колкото можех, нащрек за всяко изскърцване и шум, преди да се унеса в обърканата накъсана дрямка на нежелания сън.
Всъщност Сюзън е била с Ръсел. Въздухът на караваната му вероятно е станал наистина задушен от секса, после Ръсел разкрил плана си за Мич, двамата със Сюзън гледали втренчено тавана. Мога да си представя как е стигнал точно до ръба, преди да се отплесне в подробностите, така че вероятно Сюзън е започнала да си мисли, че на нея й е хрумнала същата идея, че идеята е била и нейна.
— Малкото ми дяволче — изгукал той, очите му се въртели като въртележка, обзет от мания, която е можело да бъде сбъркана с любов. Беше странно да си помислиш, че Сюзън е била поласкана в този миг, но определено е било така. Ръцете му са почесвали скалпа й, същото вълнуващо удоволствие, което хората обичат да събуждат у кучетата, и мога да си представя как напрежението е започнало да нараства, както и желанието да се впусне в нещо по-мащабно.
— Трябва да е нещо голямо — говорел Ръсел. — Нещо, което да не могат да пренебрегнат. — Виждах го как увива кичур от косата на Сюзън около пръста си и го подръпва, съвсем леко, така че тя да не може да определи дали пулсирането, което усеща, е болка или удоволствие.
Вратата, която той отворил и през която я подтикнал да мине.
Сюзън беше разсеяна през целия следващ ден. Внезапно тръгваше нанякъде сама, лицето й издаваше, че бърза, или шепнешком провеждаше спешни разговори с Гай. Аз ревнувах естествено, бях отчаяна, че не мога да си съпернича дори с частицата от нея, която бе преотстъпила на Ръсел. Тя се беше свила в себе си и за нея аз бях просто далечна грижа.
Подхранвах собственото си объркване, таях надежди за обещаващи обяснения, но когато й се усмихнех, тя премигваше, късно разпознавайки ме, сякаш бях чужд човек, който й връщаше забравено портмоне. Продължавах да обръщам внимание на фиксирания й поглед, на мрачното вглеждане в себе си. По-късно разбрах, че това е било подготовка.
За вечеря имаше претоплен боб с вкус на алуминий, остъргани остатъци от загорялата тенджера. Останала стара шоколадова торта от пекарницата с голямо количество побеляла глазура. Искаха да се хранят вътре, затова седнахме на потрошения под, чиниите наклонени в скутовете ни. Повечето бяхме заели прегърбени пози като пещерни хора — на никого не му се ядеше особено. Сюзън натисна с пръст тортата и я загледа как се рони. Погледите, които си разменяха от всички краища на стаята, преливаха от потискано веселие, съзаклятници, подготвящи изненада за празненството. Дона подаваше на Сюзън някакъв парцал с многозначителен поглед. Аз не разбирах нищо, жалко отлъчване, което ме правеше сляпа и изпълнена с желание да участвам.