Бях решила да бъда груба и да заставя Сюзън да разговаря с мен. Но когато вдигнах поглед от гадната помия в чинията си, видях, че тя вече се изправяше на крака, действията й продиктувани от някаква невидима за мен информация.
Те отиваха някъде, осъзнах, когато я настигнах, следвайки играта на лъча на фенерчето й. Зарязана, измамена в отчаянието си: Сюзън щеше да ме изостави.
— Нека и аз да дойда — предложих. Опитвах се да не изоставам, следвах бързо прокараната от нея пътека в тревата.
Можех да видя лицето й.
— Къде да дойдеш? — попита тя с равен глас.
— Там, където отиваш ти — отговорих. — Знам, че отиваш някъде.
Предизвикателна ритмична походка.
— Ръсел не те е канил.
— Но аз го искам — настоях. — Моля те.
Сюзън не каза да, не точно. Само забави достатъчно ход, за да мога да тръгна в крак с нея, едно целеустремено темпо, ново за мен.
— Трябва да се преоблечеш — каза Сюзън.
Погледнах се, опитах се да разбера какво в дрехите ми я бе подразнило: памучната ми риза, дългата ми пола.
— Сложи си тъмни дрехи — уточни тя.
14
Пътуването с колата беше смътно и странно като дълго боледуване. Гай зад волана, Хелън и Дона до него. Сюзън седеше на задната седалка, втренчила поглед през прозореца, а аз бях в непосредствена близост до нея. Нощта се бе спуснала непрогледна и мрачна, колата минаваше под уличните лампи. Жълто-зеленото им сияние се плъзваше по лицето на Сюзън, останалите бяха изпаднали в унес. Понякога ми се струва, че в действителност никога не съм слизала от колата. Че една моя версия е винаги там.
Ръсел остана в ранчото през онази нощ. Което дори не ми се стори странно. Сюзън и останалите бяха неговите демони, пуснати сред света — винаги бе така. Гай като негов секундант на дуел, Сюзън, Хелън и Дона без никакво колебание. Руз също трябваше да дойде, но не го направи — по-късно щеше да твърди, че имала лошо предчувствие и останала, не зная обаче дали е вярно. Дали Ръсел не я бе задържал, усещайки непреклонната добродетел у нея, която можеше да я свърже с истинския свят? Руз с Нико, нейно собствено дете. Руз, която наистина се превърна в главния свидетел срещу останалите, изправяйки се на свидетелската скамейка, облечена в бяла рокля с разделена точно по средата коса.
Не зная дали Сюзън бе казала на Ръсел, че ще отида с тях — никой никога не отговори на този въпрос.
Радиото на колата беше пуснато, свиреше смехотворния чужд саундтрак към живота на другите хора. Другите хора, които се приготвяха за сън, майките, които изстъргваха остатъците от сготвеното за вечеря пилешко в боклука. Хелън разказваше надълго и нашироко за някакъв кит, излязъл върху плажа Пизмоу и дали сме смятали за вярно, че това било знак за предстоящо голямо земетресение? След което се изправи на колене, сякаш идеята я развълнува.
— Трябва да отидем в пустинята — възкликна тя. Никой не се хващаше на въдицата й, в колата тегнеше мълчание. Дона измърмори нещо, а Хелън стисна зъби.
— Може ли да отвориш прозореца? — помоли Сюзън.
— Студено ми е — изхленчи Хелън с нейния бебешки глас.
— Хайде де — ядоса се Сюзън и блъсна гърба на седалката. — Направо ще се разтопя.
Хелън свали прозореца и колата се изпълни с въздух и лек мирис на газове от ауспуха. На солта от близкия океан.
И ето ме и мен с тях. Ръсел се бе променил, нещата се бяха развили зле, но аз бях със Сюзън. Нейното присъствие обезсилваше всякакви неочаквани притеснения. Като детето, което вярва, че бдението на майка му край леглото ще отблъсне чудовищата. Детето, което не разбира, че майка му също може да е изплашена. Майката, която съзнава, че не е по силите й да стори нищо, за да осигури защита, освен да предложи своето собствено слабо тяло в замяна.
Може би някаква част от мен е знаела накъде отиваха нещата, проблясък, потънал в мрака: може би съм предусещала възможната траектория и въпреки това продължих. По-късно през онова лято и в различни моменти от живота ми щях да пресявам зрънцата на онази нощ, търсейки слепешката.