15
През онези първи дни се носеха всякакви слухове. Хауърд Смит неправилно съобщи, че Мич Луис е бил убит, макар че това щеше да бъде поправено по-бързо от други неща. Дейвид Бринкли съобщи за шест жертви, които били нарязани и застреляни и оставени на поляната. След това броят бе поправен на четири. Бринкли беше първият, който твърдеше, че е имало качулки, примки и сатанистки символи, объркване, което бе започнало заради сърцето на стената във всекидневната. Изрисувано с крайчеца на кърпа, напоена с кръвта на майката.
Объркването беше разбираемо — естествено, че щяха да разчетат някакво отвратително значение във формата, да допуснат, че е някаква криптирана, вещаеща гибел драсканица. Бе по-лесно да си представиш, че това е остатък от черна литургия, отколкото да повярваш в истината — беше просто сърце, каквото всяко страдащо от любов момиче можеше да нарисува в някоя тетрадка.
На около километър и половина по-нагоре по пътя се натъкнах на изход и бензиностанция „Тексако“ наблизо. Ту влизах, ту излизах от жълто-зелените светлини, звукът, който издаваха, бе като от цвърчащ бекон. Повдигах се на пръсти и пак се отпусках на цяло стъпало, докато наблюдавах пътя. Когато най-накрая се отказах от идеята, че някой ще дойде за мен, се обадих на номера на баща ми от телефонния автомат. Вдигна Тамар.
— Аз съм — обявих.
— Иви — откликна тя. — Слава Богу. Къде си? — Представих си я как усуква кабела в кухнята, как събира завивките — Знаех, че ще се обадиш скоро. Казах на баща ти, че ще го направиш.
Обясних къде съм. Сигурно беше чула дрезгавината в гласа ми.
— Тръгвам веднага — обеща Тамар. — Стой там.
Седнах на бордюра, за да почакам и се подпрях на коленете си. Въздухът бе хладен от първите известия за наближаването на есента, а съзвездието от светлини на автомобилни стопове се разпростираше по магистрала 101, големите камиони се смаляваха, когато наберяха скорост. Превъртах в съзнанието си оправдания за Сюзън, някакво обяснение за нейното държание, което щеше да сложи всичко на мястото му. Но нямаше нищо друго, освен ужасното, внезапно откровение — ние никога не сме били близки. Не означавах нищо за нея.
Усещах любопитни погледи върху себе си, шофьорите на камиони, които си купуваха пакетчета със слънчогледови семки и плюеха добре оформени струйки тютюн върху земята. Техните бащински походки и каубойски шапки. Знаех, че преценяваха фактите около моята самота. Голите ми крака и дългата коса. Гневният ми шок вероятно изпращаше някакво защитно объркване, което ги отблъскваше — оставиха ме на мира.
Най-накрая видях да се приближава един бял плимут. Тамар не загаси двигателя. Седнах на седалката до нея, изпитвах благодарност към познатото й лице, което ме накара да се чувствам неловко. Косата й беше мокра.
— Нямах време да я изсуша — обясни тя.
Погледът, който ми хвърли, бе мил, но озадачен. Виждах, че иска да задава въпроси, но навярно е знаела, че нямаше да й дам обяснение. Скритият свят, обитаван от тийнейджърите, който от време на време изплуваше на повърхността само насила, подготвяше техните родители да очакват липсата им. Вече бях изчезнала.
— Не се притеснявай — продължи Тамар. — Той не каза на майка ти, че си избягала. Уверих го, че ще се появиш и че иначе само ще я притесним ненужно.
Мъката ми вече се удвояваше, отсъствието беше единственият ми контекст. Сюзън ме бе изоставила завинаги. Падане, шокът от пропуснатото стъпало. Тамар разрови дамската си чантичка с една ръка и извади малка златна кутия, подплатена с розова щампована кожа. Като кутийка за визитки. В нея имаше един-единствен джойнт и тя кимна към жабката — открих запалка.
— Няма да кажеш на баща ти, нали? — Вдиша, докато очите й бяха съсредоточени върху пътя. — Може да накаже и мен.
Тамар казваше истината: баща ми не се беше обадил на майка ми и макар че трепереше от гняв, бе също и смутен, дъщеря му беше като домашен любимец, който бе забравил да нахрани.
— Можеше да пострадаш — изрече той като актьор, който се опитва да отгатне репликите си.
Тамар спокойно го потупа по гърба на път към кухнята, след което си сипа кола. Оставяйки ме с неговия горещ, нервен дъх, неговото трептящо, изплашено лице. Той ме гледаше откъм другия край на всекидневната, а объркването му започваше да се стопява. Всичко, което се бе случило — не се страхувах от това, от неутралния гняв на баща ми. Какво можеше да ми стори? Какво можеше да ми вземе?
И после отново се намирах в скучната си стая в Пало Алто, светлината от лампата — безличната светлина на търговския пътник.
Когато станах на следващата сутрин, баща ми и Тамар вече бяха отишли на работа. Някой от тях — вероятно Тамар — бе оставил включен вентилатор и едно растение, което изглеждаше изкуствено, потрепваше от въздушната струя. Оставаше само седмица, преди да тръгна за училището интернат, а седем дни изглеждаха като твърде много време, което да прекарам в апартамента на баща ми, седем вечери, войнишка дисциплина, но в същото време бяха и нечестно кратки — нямаше да имам време за нови навици, за нова среда. Просто трябваше да чакам.
Включих телевизора, дърдоренето бе успокояващ звуков фон, докато тършувах из кухнята. В кутията с „Райс Криспис“ в шкафа имаше оскъден слои останала зърнена закуска: изядох я с шепи, след което сплесках празната кутия. Сипах си чаша студен чай, натрупах в една чинийка задоволително количество крекери с дебелината на чипове за покер. Пренесох храната до дивана. Преди да успея да се настаня, екранът ме спря.
Навалицата от изображения, която се удвояваше и разпростираше.
Търсенето на извършител или извършители бе все още неуспешно. Говорителят обясни, че Мич Луис не е на разположение за коментар. Стиснах крекерите с мокрите си ръце и ги направих на парченца.