Когато станах на следващата сутрин, баща ми и Тамар вече бяха отишли на работа. Някой от тях — вероятно Тамар — бе оставил включен вентилатор и едно растение, което изглеждаше изкуствено, потрепваше от въздушната струя. Оставаше само седмица, преди да тръгна за училището интернат, а седем дни изглеждаха като твърде много време, което да прекарам в апартамента на баща ми, седем вечери, войнишка дисциплина, но в същото време бяха и нечестно кратки — нямаше да имам време за нови навици, за нова среда. Просто трябваше да чакам.
Включих телевизора, дърдоренето бе успокояващ звуков фон, докато тършувах из кухнята. В кутията с „Райс Криспис“ в шкафа имаше оскъден слои останала зърнена закуска: изядох я с шепи, след което сплесках празната кутия. Сипах си чаша студен чай, натрупах в една чинийка задоволително количество крекери с дебелината на чипове за покер. Пренесох храната до дивана. Преди да успея да се настаня, екранът ме спря.
Навалицата от изображения, която се удвояваше и разпростираше.
Търсенето на извършител или извършители бе все още неуспешно. Говорителят обясни, че Мич Луис не е на разположение за коментар. Стиснах крекерите с мокрите си ръце и ги направих на парченца.
Едва след процеса нещата се нагласиха на фокус, онази нощ прие сега вече познатата форма. Всеки детайл и премигване бяха направени публично достояние. Понякога се опитвам да си представя каква роля можех да изиграя аз. Какво количество щеше да принадлежи на мен. Най-лесно е да си мисля, че нямаше да направя нищо, сякаш щях да ги спра, присъствието ми щеше да е котвата, която да задържи Сюзън в света на хората. Това бе желанието, убедителната притча. Но имаше също и друга възможност, която се промъкваше, настоятелна и невидима. Торбалан под леглото, змията в долния край на стълбището: може би аз също щях да направя нещо.
Може би щеше да е лесно.
Бяха отишли право у Мич, след като ме оставиха отстрани на пътя. Още тридесет минути в колата, тридесет минути, може би заредени с енергия от моето драматично разжалване, от обединяването на групата в истински съмишленици. Сюзън, облегната на сгънатите си ръце върху облегалката на предната седалка, излъчваща амфетаминово бездействие, онази ярка увереност. Гай се отклонил от магистралата и потеглил по двулентовия път, който пресича лагуната. Ниските мотели с хоросанова мазилка до отбивката към главния път, евкалиптовите дървета, надвиснали и напояващи с аромат въздуха. Хелън твърдеше в своите свидетелски показания пред съда, че това бил първият миг, в който изразила резерви към останалите. Но аз не го вярвам. Ако някой се е усъмнявал в себе си, то е ставало изцяло под повърхността, мъгляв балон, който се е реел и пукал в мозъците им. Съмненията им отслабвали, както избледняват подробностите на сън. Хелън осъзнала, че е оставила ножа си вкъщи. Сюзън й се разкрещяла, според документите от делото, но групата отхвърлила плана да се върнат за него. Те вече били напреднали, в плен на една по-голяма движеща сила.
Паркирали форда до пътя, дори не си направили труда да го скрият. Когато се отправили към портата на Мич, умовете им сякаш кръжали заедно и се настройвали на еднакви движения, все едно били един организъм.
Мога да си представя тази гледка. Къщата на Мич, както се вижда откъм чакълената алея за паркиране. Спокойният залив, всекидневната, подобна на корабен нос. Това им бе познато. Месецът, който бяха прекарали, живеейки с Мич, преди да се запозная с тях, когато натрупвали сметки за доставки и прихващали молускум контагиозум[24] от влажни кърпи. Но все пак. Мисля си, че през онази нощ може наново да са били поразени от къщата, шлифована и ярка като захарен бонбон. Нейните обитатели вече обречени, толкова обречени, че групата можела да почувства почти завладяваща тъга за тях. За това колко напълно безпомощни са били те към по-големите движения, техният живот вече бил излишен, като магнетофонна лента със записан статичен шум.
Очаквали да открият Мич. Всички знаят тази част: как Мич бил извикан в Лос Анджелис, за да работи върху някаква своя песен, написана за „Каменни богове“, филма, който никога не беше пуснат за разпространение. Той хванал последния полет на авиокомпания „Транс Уърлд Еърлайнс“ тази нощ, от Сан Франциско до Бърбанк, и оставил къщата си в ръцете на Скоти, който окосил тревата, но все още не бил почистил басейна. Бившата приятелка на Мич се обадила да помоли за услуга, попитала дали тя и Кристофър могат да останат да спят там две вечери, само две вечери.
Сюзън и останалите били изненадани да заварят непознати в къщата. Хора, които никога не били срещали. И това би могъл да бъде моментът, в който да прекратят мисията, погледът на съгласие, който да премине помежду им. Връщането в колата, празното мълчание. Но те не се върнали. Свършили онова, което Ръсел им бил наредил да сторят.