Скоти бил първият. Той се задърпал, когато Гай сложил колан около ръцете му.
— Само секунда — казал Скоти, — ей. — Настръхнал от грубото стискане.
И Гай загубил контрол. Забил ножа с такава сила, че дръжката се сцепила на две. Скоти се борел, но успял единствено да се строполи на пода в опит да се обърне и да предпази корема си. Кървав балон се издул от носа и устата му.
Ръцете на Гуен били вързани хлабаво — веднага щом острието потънало в Скоти, тя рязко се освободила и избягала през входната врата. Пищяла безразсъдно като в анимационен филм, което прозвучало фалшиво. Почти била стигнала до портата, когато се спънала и паднала на поляната. Преди да се изправи на крака, Дона вече била върху нея. Лазела по гърба й, мушкала я, докато Гуен учтиво не попитала дали е възможно вече да умре.
Убили майката и сина последни.
— Моля ви — говорела Линда. Мисля, че дори и тогава се е надявала, че присъдата й ще бъде отменена. Тя била много красива и много млада. Имала дете.
— Моля ви — повтаряла, — мога да ви намеря пари.
Но Сюзън не искала пари. Амфетамините стягали слепоочията й, заклинателното туптене. Прекрасното сърце на момичето, което блъскало в гърдите й — наркотикът, отчаяното ускорение. Колко силно Линда сигурно е вярвала, както го правят красивите хора, че има някакво решение, че ще бъде спасена. Хелън държала Линда, за да не се изправя — ръцете й, които били върху раменете на Линда, първоначално били неуверени, като на лош партньор за танци, но после Сюзън се сопнала на Хелън, нетърпелива, и тя я натиснала по-силно. Очите на Линда се затворили, защото знаела какво следва.
Кристофър се разплакал. Свил се зад дивана: не се налагало никой да го държи. Бельото му пропито с горчивата миризма на урина. Плачът му накъсан от крясъци, изригвания на всички чувства. Майка му върху килима, вече неподвижна.
Сюзън приклекнала на пода. Протегнала ръце към него.
— Ела тук — казала тя. — Хайде.
Това е частта, която не е описана никъде, но за нея най-много си фантазирам.
Как ръцете на Сюзън вече били изпръскани с кръв. Топлата медицинска воня на тялото по дрехите и косата й. И мога да си го представя, защото познавах всеки милиметър от лицето й. Спокойното мистично изражение, сякаш се движеше през вода.
— Хайде — подканила го за последен път и момченцето се промъкнало към нея. След това било в скута й и тя го държала там, а ножът бил като подарък, който му дала.
Когато репортажът свърши, вече бях седнала. Диванът изглеждаше отрязан от останалата част от апартамента, заел безвъздушно пространство. Изображения набъбваха и се разклоняваха като кошмарни увивни растения. Безразличният океан отвъд къщата. Кадрите с полицаи по ризи, които отстъпват от предната врата на Мич. Нямаше нужда да бързат — всичко бе свършило. Никой нямаше да бъде спасен.
Разбрах, че новината беше много по-голяма от мен. Че възприемах само първоначалния мигновен поглед. Трескаво затърсих някакъв изход, някакво сложно обяснение: може би Сюзън се бе отделила от групата, може би не беше замесена. Но всичките тези безумни желания носеха своя отекващ отговор. Разбира се, че тя го бе извършила.
Възможностите се топяха. Защо Мич не си бе вкъщи. Как можех да пресека това, което се задаваше. Как успях да игнорирам всички предупреждения. Дъхът ми се стягаше от усилието да не заплача. Представях си как Сюзън щеше да се подразни от моето объркване. Нейният хладен глас.
Защо плачеш? — щеше да попита тя.
Дори не си направила нещо.
Странно е да си спомням за промеждутъка от време, когато убийствата бяха неразрешени. Сякаш действието някога бе съществувало отделно от Сюзън и останалите. Но за по-големия свят беше така. Те нямаше да бъдат заловени дълги месеци. Престъплението — толкова близко до дома, толкова жестоко — караше всички да изпадат в истерия. Домове бяха ремонтирани и обновени. Внезапно бяха станали несигурни, по лицата на собствениците им се залязваше, че го разбират, беше като предизвикателство — виж, ето я твоята всекидневна, твоята кухня, и виж как познатият им вид с нищо не помага. Виж колко малко означава той накрая.