Приготви си набързо вечеря в кухнята и хапна. После отиде във всекидневната да чете. Като се изключи бръмченето на генератора в бараката, който периодически се включваше и изключваше, никакви други шумове, обичайни за съвременния човек, не нарушаваха тишината. Избра една антология на американската поезия от богатата библиотека до камината, седна и я запрелиства докато намери „Следобед на хълма“. Три пъти прочете скъпото стихотворение и всеки път я виждаше как стои там, огряна от слънцето, как вятърът си играе с косите й, а роклята й обвива като нежен сняг дългите й прелестни крака. Някаква бучка застана на гърлото му, не можеше да преглътне.
Върна книгата на полицата, излезе навън на верандата от недодялани греди и запали лула. Наложи си да мисли за Ан и скоро ясно си представи лицето й — нежната, но упорита брадичка; топлите, отзивчиви очи с този странен, едва доловим страх в тях, който той никога не бе успял да разбере; все още меките бузи; милата усмивка — и всичко това стана още по-привлекателно, като си спомни за трептящата й светлокестенява коса, за грацията на стройното й гъвкаво тяло. Както винаги, когато си мислеше за нея, усети, че отново се удивлява на нейната вечна младост, чудеше се как е успяла през всичките тези години да бъде все така хубава, както онази сутрин, много отдавна, когато той стреснато вдигна глава и я видя да стои плахо пред бюрото му. Тогава беше немислимо, че след двадесет години ще очаква с такова нетърпение срещата си с едно момиче с развинтена фантазия, достатъчно младо, за да му бъде дъщеря. Но той всъщност не… Това беше моментно увлечение. Беше загубил емоционалното равновесие и беше залитнал. Сега вече бе стъпил здраво на краката си на позната почва и светът отново влезе в нормалната си, разумна орбита.
Изтърси лулата си и влезе вътре. Отиде в спалнята, съблече се, мушна се между чаршафите и загаси лампата. Мислеше, че ще заспи веднага, но сънят не идваше, а когато най-после дойде, беше неспокоен и изпълнен с кошмари.
„Онзи ден видях заек — беше казала тя, — вчера елен, а днес — вас.“
На втория ден тя беше със синя рокля, а в косата с цвят на глухарче беше завързана синя панделка, която подхождаше на роклята. Когато изкачи хълма, той постоя известно време неподвижно, докато изчезне буцата, свила гърлото му. После се приближи и застана на вятъра до нея. Но като погледна меката извивка на шията и брадичката й, гърлото му отново се стегна и когато тя се обърна и каза: „Здравейте, не очаквах да дойдете“, той не можа да отговори веднага.
— Но ето че дойдох — каза той най-после, — и вие също.
Наблизо стърчеше гранитна скала и образуваше нещо като пейка. Те седнаха на нея, отправили поглед към пейзажа пред тях. Той извади лулата си, запали я и пусна дим срещу вятъра.
— Баща ми също пуши лула — каза тя — и когато я пали, свива шепи около нея като вас, дори и да няма вятър.
— Разкажи ми нещо за баща си — каза той. — И за себе си.
И тя му разказа. Разказа му, че е на двадесет и една години, а баща й е пенсиониран правителствен физик, че живеят в малък апартамент на „2400-а улица“ и че тя се занимава с домакинството откак майка и починала преди четири години. След това той й разказа за себе си, за Ан и Джеф — за това, че някой ден възнамерява да вземе Джеф за свой сътрудник, за странната фобия на Ан — страх от фотоапарати — и как тя бе отказала да я снимат в деня на сватбата им и оттогава не се е снимала, за чудесната екскурзия на палатки, която тримата бяха направили миналото лято.
Когато свърши, тя каза:
— Какво чудесно семейство имате! Сигурно е прекрасно да се живее в 1961 година!
— След като си имаш на разположение машина на времето, можеш да идваш тук, щом пожелаеш.
— Не е чак толкова лесно. Дори да изключим това, че не бих и помислила да оставя татко, трябва да се съобразявам с полицията която отговаря за времето. Вижте, пътуване във времето се разрешава само на организирани от правителството исторически експедиции и не е достъпно за обикновените граждани.
— Но все пак ти си успяла.
— Защото баща ми си изобрети своя машина и полицията не я знае.
— Значи все пак ти нарушаваш закона?
Тя кимна.
— За тях — да, според тяхната представа за времето. Но баща ми си има своя теория.
Беше толкова приятно да я слуша, че нямаше никакво значение какво говори. Искаше му се тя да продължи несвързаните си брътвежи, независимо че всичко бе плод на въображението й.
— А какво е неговата теория? — попита той.