— Първо ще ви разкажа официалната теория. Нейните поддръжници твърдят, че никой от бъдещето няма право да участва физически в събития от миналото, защото самото му присъствие там ще е парадокс и за да се асимилира парадоксът, ще е необходимо да се променят и бъдещите събития. Следователно отделът за пътувания във времето взема мерки само упълномощени служители да имат достъп до машините на времето и поддържа специална полиция, която да арестува евентуалните кандидати за скок в друго поколение — хора, които копнеят за прост живот и представяйки се за историци, се опитват да отидат и се установят да живеят в друго време.
Но според баща ми книгата на времето вече е написана. В мащабите на макрокосмоса, казва татко, всичко, което някога ще се случи, вече се е случило. Ето защо, ако някой от бъдещето участва в минало събитие, той става част от това събитие — по простата причина, че той по начало е бил част от него — и няма никакъв парадокс.
Марк всмукна дълбоко от лулата си. Това му беше нужно.
— Баща ти, изглежда, е забележителен човек.
— О, да! — възкликна тя ентусиазирано и бузите й порозовяха, а сините й очи светнаха. — Не можете да си представите колко много книги е прочел, мистър Рендолф! Апартаментът ни е препълнен с книги. Хегел, Кант, Айнщайн, Нютон, Вайцзекер. Аз… аз дори съм чела някои от тях.
— Досетих се. Всъщност и аз също.
Тя го гледаше възхитено.
— Чудесно, мистър Рендолф. Обзалагам се, че имаме куп общи интереси!
От последвалия разговор стана ясно, че те наистина имаха общи интереси, макар че, помисли си той, естетиката на трансцендентализма, берклианството и относителността не бяха много уместна тема за разговор между един мъж и едно момиче, седнали на хълма в един септемврийски ден, дори и ако мъжът беше на четиридесет и четири години, а момичето на двадесет и една. Но за щастие имаше някои неща, които компенсираха това несъответствие. Оживената им дискусия за естетиката на трансцендентализма не само ги доведе до априорни и апостериорни заключения — тя запали звезди в микрокосмоса на очите й; анализът на Беркли не само подчерта недостатъците на същността на теорията на епископа, но подчерта и руменината на бузите й; обсъждането на относителността не само доказа, че винаги E=mc2, но и че знанията не само не намаляват, а напротив — засилват женския чар.
Настроението от срещата дълго не го напусна и дори когато си легна, беше все още под впечатлението от нея. Този път дори и не се опита да мисли за Ан — знаеше, че няма смисъл. Лежеше в мрака, отдаден на блуждаещите си мисли и едно момиче, с коса като глухарче.
„Онзи ден видях един заек, вчера — елен, а днес — вас.“
На следващата сутрин отиде с колата до селцето да провери дали в пощата има писма за него. Нямаше. Не се изненада. Джеф не обичаше да пише писма, както и той самият, а на Ан вероятно в момента не й беше разрешено да пише писма. Що се отнася до службата, бе забранил на секретарката си да го занимава със служебни дела, освен ако се появи нещо спешно.
Подвоуми се да запита ли съсухрения пощенски служител, дали в околността живее семейство на име Денвърз, но реши да не пита. Да направи това, означаваше да срине въображаемия замък, който Джули така старателно беше изградила, а макар че не вярваше в реалното му съществуване, му беше жал да го разруши.
Следващия следобед тя беше в жълта рокля — като косата й, и отново гърлото му се сви, щом я видя, отново загуби дар слово. Но след малко се съвзе и успя да проговори, и мислите им потекоха заедно като два пенливи потока, които се гонеха из следобедния въздух.
Този път тя попита на раздяла:
— Ще дойдете ли утре? — Но тя просто взе думите от устата му и звънтяха в ушите му, докато се връщаше през гората към вилата, и го приспаха, след като прекара вечерта на верандата с лула в ръка.
Когато на следващия следобед се изкачи на хълма, там нямаше никой. Първо изтръпна от разочарование, после помисли: „Просто е закъсняла. Сигурно ще се появи всеки момент“ — седна на гранитната пейка и зачака. Но тя не дойде. Минутите течаха… минаха часове. От гората изпълзяха сенки и започнаха да се изкачват по хълма. Въздухът стана хладен. Най-после се отказа и тръгна унило към вилата.
Тя не се появи и на следващия ден, нито на по-следващия. Той не можеше нито да яде, нито да спи. Омръзна му да лови риба. Не можеше да чете. И през цялото време се презираше, че се държи като влюбен ученик, за това, че беше постъпил като всеки четиридесетгодишен глупак при вида на едно симпатично лице и два хубави крака. До преди няколко дни дори не бе поглеждал чужда жена, а сега за по-малко от седмица не само, че погледна, но и се влюби.