Заради семейния й произход и държането й Венка въплъщаваше всичко, което той мразеше — богаташка дъщеря от висшата американска буржоазия, елитарна и умна наследница, запалена по гръцката философия, по филмите на Тарковски и поезията на Граф Лотреамон. Едно малко превзето момиче с невероятна красота, което не живееше в реалния свят, а в своя собствена вселена. Едно момиче, което, без да си дава сметка за това, се отнасяше малко презрително с младежи като него.
— Само това ли ще кажеш, по дяволите? — внезапно ме попита ядосано той.
Въздъхнах и свих рамене, правейки се на безразличен.
— Мина много време, Стефан.
— Много време ли? Все пак Венка беше твоя приятелка. Ти я боготвореше, ти…
— Бях на осемнайсет години, бях дете. Отдавна съм оставил това зад гърба си.
— Не се занасяй с мен, писателю. Нищо не си загърбил. Чел съм романите ти. Венка присъства във всеки от тях. Човек може да и открие в повечето от героините ти!
Той започна да ме ядосва.
— Това е евтина психология, достойна за рубриката „Хороскопи“ на твоето провинциално вестниче!
Сега, когато тонът ми стана по-остър, Стефан Пианели беше като наелектризиран. Възбудата се четеше в очите му. Венка го беше подлудила, както вероятно бе подлудила и други момчета преди него, дори и да не беше по същите причини.
— Можеш да говориш каквото си искаш, Тома. Аз ще подновя разследването и този път сериозно.
— Вече претърпя неуспех с него преди петнайсет години — отвърнах аз.
— Откриването на тези пари променя всичко! Според теб какво се крие зад такава голяма сума? Аз виждам само три възможности: търговия с наркотици, корупция или мегаизнудване.
Разтърках очи.
— Съчиняваш филмов сценарий, Пианели.
— За теб случаят „Рокуел“ не съществува, така ли?
— Да кажем, че се свежда до тривиалната история на една девойка, която е избягала с мъжа, когото обича.
Той се намръщи.
— Дори и ти не вярваш в тази хипотеза, писателю. Запомни добре какво ти казвам — изчезването на Венка е като заплетено кълбо. Един ден някой ще успее да дръпне правилната нишка и ще разплете цялата история.
— И какво ще открие?
— Нещо по-голямо от всичко, което сме си представяли.
Станах от мястото си, за да сложа край на разговора ни.
— Ти си този, който трябва да пише романи. Бих могъл да ти помогна, ако търсиш издател.
Погледнах часовника си. Трябваше спешно да намеря Максим. Внезапно успокоен, журналистът стана на свой ред и ме потупа по рамото.
— До скоро виждане, писателю. Сигурен съм, че ще се срещнем отново.
Каза го с тона на полицай, който току-що е снел обвиненията от мен. Закопчах сакото си и слязох едно стъпало. Поколебах се няколко секунди и се обърнах. До момента не бях допуснал грешка. В никакъв случай не трябваше да му давам и най-малкия повод за съмнения, но един въпрос не ми даваше мира. Опитах се да го задам възможно най-равнодушно.
— Не ми ли каза, че парите са намерени в някакво старо шкафче?
— Да.
— В кое конкретно?
— Шкафче, боядисано в бледожълто — цветът на общежитие „Анри Матис“.
— Това не е сградата, в която живееше Венка! — възкликнах тържествуващо. — Нейната стая беше в синята сграда — общежитие „Никола дьо Стал“.
Пианели кимна в знак на съгласие.
— Прав си, вече проверих. Имаш невероятна памет за човек, който е оставил всичко зад гърба си.
Той отново ме изгледа предизвикателно със светнали очи, сякаш току-що ме беше хванал в крачка, но аз издържах погледа му и дори стигнах по-далече.
— Имало ли е име на вратата на шкафчето?
Той поклати глава.