— След всичките тези години всичко е изтрито.
— Няма ли запазени списъци на кого са били предоставени шкафчетата?
— По онова време не се занимавахме с такива простотии — отвърна подигравателно той. — В началото на годината учениците си вземаха което си поискат шкафче — който дойде пръв, пръв си избира.
— А в този случай кое точно е шкафчето?
— Защо искаш да знаеш това?
— От любопитство — нещо, което не липсва на журналистите, както ти е добре известно.
— Публикувах снимката в моята статия. Не я нося със себе си, но беше шкафче А1. Първото в горния ляв ъгъл. Това говори ли ти нещо?
— He. So long, Стефан.
Обърнах се и побързах да напусна мястото преди края на спора ни.
На подиума директорката бе приключила приветствието си и сега говореше за предстоящото събаряне на стария физкултурен салон и полагането на първия камък на „най-амбициозния строеж и историята на нашето учебно заведение“. Тя благодари на щедрите дарители, с помощта на които този проект, който чакал реда си повече от 30 години, скоро щял да стане реалност — „построяването на сграда, предназначена за подготвителните класове, създаването на голям ландшафтен парк и изграждането на нов спортен център с олимпийски плувен басейн“.
Ако все още имах съмнения за това, което ме чакаше, сега те окончателно се разсеяха. Бях излъгал Пианели. Знаех много добре на кого е принадлежало шкафчето, в което бяха намерени парите.
То беше моето.
3. Това, което извършихме
Когато хората започнат да казват истината, тогава те често имат най-голяма нужда от адвокат.
Филис Дороти Джеймс
1
Физкултурният салон бе бетонна сграда с формата на паралелепипед, построена върху едно плато край боровата гора. До него се стигаше по стръмен път, обграден от големи, седефено- бели варовикови скали, които отразяваха ослепителната светлина на слънцето. Като пристигнах на паркинга, видях самосвал и булдозер, паркирани до сглобяемо хале, и тревогата ми нарасна. В халето имаше цял арсенал от инструменти и строителна техника: пневматични чукове, бензинови къртачи, ножици за метал, багери за манипулиране на материали и багери за разрушаване. Директорката не беше излъгала — това бяха последните дни на стария физкултурен салон. Строителните работи скоро щяха да започнат, а с тях и началото на нашата гибел.
Заобиколих салона, търсейки Максим. Макар че не бях поддържал връзка с него, бях следил отдалеч кариерата му с истинско възхищение и известна гордост. Случаят с Венка Рокуел бе имал противоположен ефект върху живота му, от този, който бе имал върху моя. Докато онези събития ме бяха съсипали и бяха спрели моя устрем, те бяха накарали Максим да преодолее редица задръжки, като му бяха дали възможност да излезе от черупката си и свободата да напише своя собствена история.
След онова, което бяхме извършили, аз вече не бях същият човек. Живеех в ужас, с разклатена психика, което стана причина да се проваля на изпитите последната година на подготвителния курс по математика и инженерство. През лятото на 1993 г. напуснах Лазурния бряг и заминах за Париж и за огромно съжаление на родителите ми, се преориентирах, постъпвайки във второразрядно бизнес училище. В столицата вегетирах четири години. Бягах от някои лекции и прекарвах остатъка от деня в кафенетата, книжарниците и киносалоните в квартала „Сен Жермен де Пре“.
В четвърти курс училището задължаваше студентите да стажуват шест месеца в чужбина. Докато повечето от моите състуденти си осигуриха стаж в големи компании, аз трябваше да се задоволя с по-скромен пост — бях нает за асистент на нюйоркската интелектуалка и феминистка Евелин Уорън. Макар и осемдесетгодишна по онова време, Уорън продължаваше да изнася лекции в университетите из целите Съединени щати. Тя беше изключителна личност, но също така тиранична и капризна жена, която се караше с всички. Бог знае защо, мен ме обичаше. Може би защото бях доста безразличен към промените в настроението й и тя не можеше да ме впечатли. Без да се смята за моя „втора баба“, Евелин ме помоли да остана с нея, след като се дипломирах, и ми помогна да получа зелена карта. Така останах неин асистент до смъртта й, като живеех в едното крило на апартамента й в Горен Ист Сайд.
През свободното си време, а имах много такова, правех единственото нещо, което наистина ме успокояваше — пишех истории. Неспособен да управлявам живота си, аз си измислях прекрасни светове, в които липсваха страховете, които ме измъчваха. Вълшебни пръчки съществуват. За мен те приемаха формата на химикалка „Бик“. За франк и половина човек придобиваше инструмент, способен да преобрази реалността, да я поправи, дори да я отрече.