Максим ме придружи до стената, която отделяше спортната зала от баскетболното игрище. По слепоочията му бе избила пот, а на сакото под мишниците му се бях образували две тъмни кръгли петна. Последните му крачки бяха несигурни, после той застина на място, сякаш не можеше да се движи повече. Сякаш бетонната преграда го отблъскваше, както се отблъскват два еднакви полюса на магнита. Подпрях се с една ръка на стената, опитвайки се да овладея емоциите си.
Това не беше обикновена преграда. Беше носеща стена, иззидана от бетонни блокчета, дебела почти един метър и дълга около двайсет метра, която пресичаше по ширина целия физкултурен салон. Пред очите ми отново изникнаха разтърсващи картини на поколения тийнейджъри, които в продължение на двайсет и пет години бяха идвали да тренират и да се потят в тази зала, без да знаят, че в стената й е зазидан труп.
— Като градски съветник можах да говоря със строителния предприемач, който ще разруши физкултурния салон — съобщи ми Максим.
— Как точно ще се случи?
— От понеделник ще пуснат в действие багерите, хидравличните чукове и челюстните трошачки. Фирмата разполага с персонал и мощни машини. Тези момчета са професионалисти. Ще им отнеме по-малко от седмица, за да сринат до основи сградата.
— Значи теоретично могат да открият трупа вдругиден.
— Така е — отвърна той шепнешком и ми даде знак с ръка да говоря по-тихо.
— Има ли вероятност да го пропуснат?
— Шегуваш ли се? Абсолютно никаква — каза Максим, като въздъхна тежко и разтърка клепачите си.
— Тялото беше увито в двоен брезент. Дори след двайсет и пет години ще открият куп кости. Работата ще бъде спряна незабавно и ще бъдат направени разкопки, за да се съберат други улики.
— Колко време ще им е нужно, за да идентифицират със сигурност трупа?
Максим вдигна рамене.
— Не съм полицай, но за ДНК анализа и установяването на зъбния статус, бих казал, една седмица. Проблемът е, че междувременно те ще намерят моя нож и железния лост! Несъмнено и други предмети. Тогава направихме всичко много набързо, по дяволите! Със съвременните средства за разследване ще открият следи от нашата ДНК, а може би и пръстовите ни отпечатъци. И макар че те не фигурират в тяхната база данни, ще стигнат до мен, защото името ми е гравирано върху дръжката на оръжието.
— То беше подарък от баща ти — спомних си аз.
— Да, швейцарски армейски нож.
Максим подръпна нервно кожата на шията си.
— Трябва да ги изпреваря — изпъшка той. — Още днес следобед ще съобщя, че няма да участвам в изборите. Движението трябва да има време да излъчи друг кандидат. Не искам да бъда първият скандал по времето на Макрон.
Опитах се да го успокоя:
— Изчакай. Не казвам, че всичко ще се оправи за един уикенд, по трябва да се опитаме да разберем какво се случва с нас.
— Какво се случва с нас ли? Убихме човек, по дяволите! Убихме човек и го зазидахме в стената на този скапан физкултурен салон.
4. Вратата на нещастието
Тогава стрелях още четири пъти в едно безжизнено тяло […]. И изстрелите бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.
Албер Камю („Чужденецът“)
1
Двайсет и пет години по-рано
Събота, 19 декември 1992 г.
Снегът бе завалял още от ранна сутрин. Едно необичайно и съвсем неочаквано лошо време, което в този ден от коледната ваканция предизвика хаос. „Огромна суматоха“, както казваха в този край. Обикновено на Лазурния бряг бе достатъчно само земята да побелее, за да бъде парализира всякаква дейност. Но този път не прехвърчаха само леки снежинки, а си беше истинска буря, невиждана от януари 1985 г. и февруари 1986 г. Съобщаваха за петдесетсантиметрова снежна покривка в Аячо, десетсантиметрова в Антиб и осемсантиметрова в Ница. Самолетите излитаха със затруднение, повечето влакове бяха отменени, а пътищата — трудно проходими. Да не говорим за ненавременното прекъсване на електрозахранването, което нарушаваше местния живот.
Наблюдавах през прозореца на стаята си кампуса, напълно променен от студа. Пейзажът беше сюрреалистичен. Снегът бе покрил обраслото с ниски храсти поле, превръщайки го в огромна бяла шир. Маслиновите и цитрусовите дървета свеждаха клони под сипещите се снежинки. А пиниите сякаш бяха засадени сред мъгливия декор на някоя от приказките на Андерсен.