Повечето пансионери бяха напуснали благополучно гимназията предната вечер. По традиция коледната ваканция бе единственото време на годината, когато „Сент-Екзюпери“ опустяваше. В кампуса имаше само няколко пансионери, които бяха поискали разрешение да останат в общежитието по време на ваканцията. Те бяха ученици от подготвителните курсове за университета, които се готвеха да положат изпити за много елитни висши учебни заведения, както и трима-четирима преподаватели, които заради снежната буря бяха изпуснали самолета си или сутрешния си влак.
От половин час седях на бюрото си с помръкнал поглед и се взирах отчаяно в условието на една алгебрична задача.
Нека а и b са реални числа, такива, че 0 < а < Ь. Ако = а и = Ь за всяко естествено число n, така че:
и =
Докажете, че редиците {} и { } са сходящи и че тяхната обща граница е равна на:
Скоро щях да навърша деветнайсет години. Бях в подготвителния курс по природо-математически науки. От началото на учебната година през септември живеех като в истински ад с усещането, че постоянно съм свръхнатоварен, и често спях само по четири часа на нощ. Ритъмът на работа в подготвителния курс ме изтощаваше и обезсърчаваше. От четирийсетте ученици в моя курс петнайсет вече бяха напуснали. Мъчех се да се задържа, но това бе обречена кауза. Мразех математиката и физиката, а заради избраната специалност се оказах принуден да посвещавам по-голямата част от времето си на тези две дисциплини. Докато аз се интересувах най-вече от изкуство и литература, в съзнанието на родителите ми задължителният път към бъдещето — този, по който бяха поели преди мен брат ми и сестра ми — трябваше да мине през технически или медицински университет.
И макар че подготвителният курс ме караше да страдам, той далеч не беше единствената причина за моите мъки. Това, което наистина ме съсипваше и което бе изпепелило сърцето ми, беше безразличието на едно момиче.
2
От сутрин до вечер мислите ми бяха заети с Венка Рокуел. Двамата се познавахме повече от две години — откакто дядо й, Алистър Рокуел, бе решил да я изпрати да учи във Франция, за да я отдалечи от Бостън след смъртта на родителите й. Тя беше необикновено момиче — образовано, будно и енергично, червенокосо, с пъстри очи и фини черти. Не беше най-красивото момиче в „Сент-Екзюпери“, но притежаваше магнетично излъчване н някаква загадъчност, които те караха да се чувстваш неустоимо привлечен, преди да си загубиш напълно ума. Онова необяснимо нещо, което караше в главата ти да се загнезди илюзорната идея, че ако успееш да завладееш Венка, ще завладееш света.
Дълго време двамата бяхме неразделни приятели. Аз й показах всичките си любими места в този район — градините на Мантон, вила „Керилос“, парка на фондация „Маг“, уличките на Турет сюр Лу. Ние скитахме навсякъде и можехме да разговаряме часове наред. Бяхме се катерили по Виа Ферата в ски курорта Ла Колмиан, бяхме яли сока6 на провансалския пазар в Антиб, бяхме говорили надълго и нашироко какъв трябва да бъде светът пред генуезката кула на „Плаж дез Онд“.
Ние буквално си четяхме мислите и нашето разбирателство не преставаше да ме удивлява. Венка беше човекът, когото бях чакал напразно, откакто бях достатъчно голям, за да чакам някого.
Доколкото си спомням, винаги съм се чувствал самотен, някак чужд на света, на шума, който го изпълваше, на посредствеността му, която те заразяваше като инфекциозна болест. Известно време си бях мислил, че книгите могат да ме излекуват от самотата и апатията, но човек не трябва да очаква твърде много от тях.
Те ви разказват истории, дават ви възможност да съпреживеете нечий друг живот, но никога няма да ви прегърнат, за да ви успокоят, когато се страхувате.
Освен че озари живота ми, Венка внесе в него и една тревога, тревогата, че мога да я загубя. И точно това се случи.
От началото на учебната година — тя беше първа година в подготвителния курс по хуманитарни науки, а аз в този по природо-математически науки — вече нямахме много възможности да се виждаме, но преди всичко имах впечатлението, че Венка ме избягва. Тя не отговаряше на моите обаждания, нито на бележките, които й пишех, и всичките ми предложения да излезем оставаха без ответ. Някои нейни съученици ме бяха предупредили, че Венка е запленена от техния млад преподавател по философия Алексис Клеман. Носеше се слух, че флиртът им е стигнал дори по-далече и те имат любовна връзка. Отначало не исках да повярвам на това, но сега бях измъчван от ревност и трябваше на всяка цена да разбера как точно стоят нещата.