Фоайето беше пусто и студено. Бяха затворени дори плъзгащите се врати, които даваха достъп до общата стая на пансионерите. Изтупах снега от маратонките си и изкачих стълбите, като ги вземах по четири наведнъж. Като стигнах до коридора, почуках няколко пъти на стаята на Венка. Тъй като не получих отговор, отпорих вратата и влязох в светло помещение, където миришеше на ванилия и смирна — характерната миризма на Арменските листчета.
Венка лежеше със затворени очи на леглото си. Дългата й рижа коса беше почти скрита под пухената завивка, окъпана в млечно- бялата светлина на снежното небе, която влизаше през прозореца. Приближих се до нея, погалих бузата й и сложих ръка на челото й. То пареше. Без да отваря очи, тя промърмори няколко думи в просъница. Реших да я оставя да спи и влязох в банята да потърся някакво хапче за понижаване на температурата. Аптечката бе пълна с антидепресанти, сънотворни, транквиланти, болкоуспокояващи, но не намерих парацетамол.
Излязох от стаята и отидох да почукам на последната врата по коридора. Отвори ми Фани Брахими. Знаех, че мога да й се доверя. Въпреки че не бяхме се виждали често от началото на учебната година — всеки от нас залегнал над учебниците по своите науки, — тя беше вярна приятелка.
— Здравей, Тома — каза Фани, като свали очилата си.
Тя носеше скъсани джинси, протрити кецове и мохерен пуловер размер XL. Благият й искрящ поглед беше почти помрачен от дебелата черна очна линия — грим в тон с албума на „Кюър“1, който се въртеше на грамофона й.
— Здравей, Фани, имам нужда от помощ.
Обясних й ситуацията и я попитах дали има парацетамол. Тя отиде да потърси лекарството, а аз включих газовия котлон в бокса, за да стопля вода.
— Намерих — каза Фани, като се върна.
— Благодаря. Може ли да й приготвиш чай?
— Да, с повече захар, за да не се дехидратира твърде много. Заемам се с чая.
Върнах се в стаята на Венка. Тя отвори очи, преди да се поизправи на възглавницата си.
— Изпий ги — казах, като й подадох две таблетки. — Имаш висока температура.
Венка не бълнуваше, но състоянието й не беше никак добро. Когато я попитах защо ме е повикала, тя избухна в плач. Въпреки треската, въпреки че лицето й бе посърнало и обляно в сълзи, не бе изгубила невероятната си притегателна сила и излъчваше някаква необяснима аура, деликатна и нереална. Нещо като чистия и кристален звук на челеста при изпълнението на фолклорна мелодия от 70-те години на XX век.
— Тома… — прошепна тя.
— Какво става?
— Аз съм отвратителна.
— Глупости. Защо го казваш?
Тя се наведе към нощното шкафче и взе нещо, което първоначално ми заприлича на химикалка, преди да си дам сметка, че е тест за бременност.
— Бременна съм.
Като погледнах малката вертикална черта, която показваше, че тестът е положителен, си спомних някои пасажи от писмата на Алексис, чийто прочит ме бе отвратил: „Скоро ще създадем собственото си семейство. Детето ни ще скрепи завинаги нашите две съдби. То ще има твоята ангелска усмивка и твоите сребристо- сини очи.“
— Трябва да ми помогнеш, Тома.
Бях твърде разстроен, за да разбера каква точно помощ очакваше от мен.
— Не исках, знаеш ли… не исках — измънка тя.
Като приседнах на леглото до нея, тя ми довери между две ридания:
— Вината не е моя! Алексис ме принуди.
Зашеметен, я помолих да повтори и тя каза:
— Алексис ме принуди. Не исках да спя с него!
Точно това каза. Дума по дума. „Не исках да спя с него.“ Този негодник Алексис Климан я бе принудил да прави неща против волята й.
Станах от леглото, твърдо решен да действам.
— Ще оправя всичко — уверих я аз и се насочих към вратата. — Ще дойда да те видя по-късно.
После излязох, блъскайки Фани, която тъкмо влизаше с поднос, на който носеше чая.
Тогава не знаех, че в последните ми думи има две лъжи. Първо, нямаше да оправя нищо, а тъкмо обратното. Второ, нямаше да се върна да видя Венка. Или по-скоро, когато се върнах, тя беше изчезнала, и то завинаги.
6
Навън снегът беше спрял, но беше притъмняло от оловносивите облаци, които покриваха небето — надвиснало ниско, смазващо, прелюдия към нощта, която скоро щеше да настъпи.