В мен се бореха противоречиви чувства. Бях излязъл от стаята разярен и възмутен от разкритията на Венка, но изпълнен с решимост. Внезапно нещата придобиваха смисъл — Алексис беше измамник и насилник. Венка все още държеше на мен и ме бе помолила да й помогна.
Сградата, в която живееха учителите, не беше далече. Майката на Алексис Клеман беше немкиня, а баща му — французин. Той бе завършил университета в Хамбург и работеше в „Сент-Екзюпери“ на трудов договор. Като преподавател чужденец, Алексис имаше право на служебна квартира в малка сграда, разположена над езерото.
За да стигна до нея, минах напряко през строежа на физкултурния салон. Положените на земята плочки, основите, бетонобъркачките, тухлените стени бяха почти скрити под дебел слой все още девствен сняг.
Огледах се, без да бързам, за да си избера оръжие, и най-накрая се спрях на един железен лост, оставен от работниците в ръчна количка близо до купчина пясък. Не мога да кажа, че постъпката ми не бе преднамерена. Дълбоко в мен се бе пробудило нещо. Някаква атавистична, първобитна жестокост, която ме наелектризираше. Състояние, в което изпаднах само веднъж в живота си.
Все още си спомням опияняващия въздух, едновременно студен и парещ, чист и солен, който ме изпълваше с енергия. Вече не бях потиснатият ученик, който пухтеше над задачата си по математика. Бях станал боец, воин, който отиваше на фронта без никакво колебание.
Когато най-накрая пристигнах пред жилищната сграда на преподавателите, почти се беше смрачило. В далечината небето хвърляше сребристи отблясъци по тъмната повърхност на езерото.
През деня — включително и през почивните дни — човек можеше да влезе във фоайето, без да звъни или да има ключ. Също като ученическото общежитие сградата беше студена, тиха и пуста. Изкачих се решително по стълбите. Знаех, че учителят по философия си е вкъщи, защото бях чул, че майка ми говори с него но телефона тази сутрин, когато той й позвъни да я предупреди, мс полетът до Мюнхен е бил отменен поради лошото време.
Почуках на вратата, зад която се чуваха звуците на радио. Алексис Клеман ми отвори, без да се притеснява.
— А, здравей, Тома!
Той приличаше на тенисиста Седрик Пиолин — висок брюнет с къдрава, среднодълга коса. Беше с десет сантиметра по-висок и много по-як от мен, но в този момент това изобщо не ме впечатли.
— Видя ли какво време е навън! — възкликна Алексис. — Като си помисля, че планирах да карам ски в Берхтесгаден. Сигурен съм, че там има по-малко сняг от тук!
В стаята беше прекадено топло. До вратата беше сложена голяма пътна чанта. От стереоуредбата се разнесе мелодичен глас: „Предаването „Лез Имажинер“ свърши за днес, но останете с програма „Франс Мюзик“ и Ален Жербер с неговия джаз..?
Клеман тъкмо ме бе поканил да вляза, когато видя железния лост в ръката ми.
— Ти какво… — започна той, като ме погледна с ококорени очи.
Времето за размисли и разговори бе приключило.
Първият удар се стовари от само себе си, сякаш някой друг го
бе нанесъл вместо мен. Той улучи учителя в гърдите, така че дъхът му секна и той залитна. Вторият му счупи капачката на коляното и Алексис изкрещя от болка.
— Защо я изнасили, скапаняко?
Клеман се опита да се хване за барплота, който отделяше кухненския бокс от стаята, но го повлече със себе си при падането. Купчина чинии и бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ се разбиха на настлания с плочки под, без да спрат моя устрем.
Бях загубил напълно контрол. Учителят лежеше на пода, но аз не спирах да го удрям и ритам. Налагах го методично под въздействието на обзелата ме неистова сила. Ритниците се редуваха с удари с металния лост. Картините как този негодник насилва Венка, които се нижеха пред очите ми, разпалваха моето озлобление и ярост. Вече не виждах Клеман. Не принадлежах на себе си. Бях наясно, че съм на път да извърша непоправимото, но не можех да се овладея. Пленник на един гибелен импулс, бях станал марионетка в ръцете на някакъв бог на смъртта.
Аз не съм убиец.
Гласът отекна в главата ми, обаче съвсем слабо. Мярна се като едва доловимо очертание на спасителен изход. Последно повикване преди линията, от която няма връщане назад. Внезапно захвърлих железния лост и застинах на място. Клеман се възползва от колебанието ми. Събрал цялата си останала сила, той ме сграбчи за единия прасец и заради хлъзгавите ми подметки успя да ме просне на пода. Въпреки че беше ранен, учителят за миг се озова върху мен, преминавайки от ролята на жертва в тази на нападател. Той ме притисна с цялата си тежест и ме стисна с коленете си като с клещи, парализирайки движенията ми.