4
Хвърлих един поглед в залата. Максим бе все така обграден от малката си свита. В другия край на терасата имаше втори бар — нещо като тайно заведение, — където сервираха коктейли с водка.
Изпих чаша водка с мента, а после и една с лимон. Не беше много разумно, но нямах дете, което да водя вкъщи, нито на тренировка на следващия ден. Не обичах безалкохолна бира, нито спаначен сок, а следващата седмица можех да се озова в затвора.
Трябваше на всяка цена да намеря майка си. Защо беше избягала? Защото се боеше, че ще открия истината? Защото се страхуваше, че може да бъде жестоко измъчвана като Франсис?
Обърнах трета чаша с водка, този път черешова, внушавайки си, че ще разсъждавам по-добре на пияна глава. В дългосрочен план това, разбира се, не беше вярно, но преди да те хване алкохолът, понякога има един кратък период на еуфория — моментът, в който в главата ти се блъскат куп идеи и в който те осенява някое блестящо хрумване, преди да настъпи пълен хаос.
Майка ми бе взела наетата от мен кола. Автомобил, който със сигурност бе оборудван с GPS. Вероятно можех да се обадя в местната агенция и под претекст, че са ми откраднали колата, да помоля да определят местоположението й. Това беше изпълнимо, само че беше събота вечер и щеше да е трудно да се осъществи.
Една последна чаша водка с портокалов сок за из път. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Беше опияняващо, само че нямаше да трае дълго. За щастие, ми хрумна една доста смислена идея. Защо да не пробвам да определя местоположението на моя таблет, който бе останал в колата? Това бе възможно със съвременните проследяващи устройства. Влязох в съответното приложение на моя мобилен телефон. При правилно зададени параметри това нещо бе доста ефективно и работеше почти винаги. Въведох координатите — имейл адреса и паролата ми — и задържах дъха си. На екрана започна да мига една точка. Увеличих изображението. Ако таблетът ми все още бе в колата, сега тя се намираше в южния край на нос Антиб, на място, което ми бе добре познато — на паркинга на плажа Келер, където спираха клиентите на тамошния ресторант и туристите, които искаха да се разходят по крайбрежната пътека.
Веднага се обадих на баща ми.
— Открих колата на мама!
— Как успя?
— Ще ти спестя подробностите, тя е на паркинга на плажа Келер.
— Какво, за бога, прави там Анабел?
Отново долових силната му тревога и разбрах, че той крие нещо от мен. Обаче баща ми яростно отричаше, принуждавайки ме да повиша тон:
— Лазиш ми по нервите, Ришар! Обаждаш ми се, когато имаш проблем, но не ми се доверяваш.
— Добре, прав си — съгласи се той. — Тръгвайки, майка ти е взела нещо.
— Какво е взела?
— Една от ловните ми пушки.
Под краката ми зейна пропаст. Не можех да си представя мама с оръжие. Затворих за миг очи и в съзнанието ми изплува картина. Противоположно на това, което се мъчех да вярвам, всъщност много добре си представях Анабел с ловна пушка в ръка.
— Тя умее ли да борави с нея? — попитах баща ми.
Единственият отговор, който получих, бе:
— Тръгвам за нос Антиб.
Не бях сигурен, че това е добра идея, но не виждах какво друго може да се направи.
— Довършвам тук нещо и след това веднага ще дойда там. Съгласен ли си, татко?
— Съгласен съм, но побързай.
Затворих и се върнах в залата. Там атмосферата се беше променила. Под отпускащото въздействие на алкохола гостите постепенно се освобождаваха от задръжките си. Музиката беше силна, почти оглушителна. Потърсих безуспешно Максим. Сигурно бе излязъл и ме чакаше навън.
В Орловото гнездо, разбира се.
Напуснах физкултурния салон и се заизкачвах по пътеката, която водеше до обраслия с цветя скален корниз. Тя беше осветена от декоративните лампи и фенери.
Като стигнах в подножието на скалистата площадка, вдигнах глава и видях проблясващо в мрака огънче на цигара. Облакътен на парапета, Максим ми махна с ръка.
— Внимавай, като се качваш! — извика той. — През нощта човек наистина може да си счупи врата.
Включих фенерчето на телефона си и предпазливо поех нагоре, като внимавах да не се подхлъзна. Изкълченият ми в църквата глезен упорито ми напомняше за себе си. Всяка стъпка беше болезнена. Докато се катерех по скалистата пътека, си дадох сметка, че вятърът, който духаше от сутринта, е стихнал. Небето бе покрито с облаци и не се виждаха никакви звезди. Бях стигнал до средата на пътя си, когато ужасяващ вик ме накара да вдигна глава. На фона на сивочерното небе се очертаха два силуета. Единият беше на Максим, а другият на някакъв непознат, който се мъчеше да го блъсне през парапета. Изкрещях и се втурнах тичешком да се притека на помощ на приятеля си, но когато стигнах горе, беше много късно. Максим летеше към дъното на десетметровата бездна.