След дълги размишления излизам в нощта и газейки в снега, едва стигам до общежитие „Никола дьо Стал“. Трябва да се опитам да я вразумя. Когато отваря вратата на стаята си, тя си мисли, че идвам да й дам парите.
— Чуй ме, Венка. Ти не си добре. Дойдох, за да ти помогна. Обясни ми защо правиш това. Защо имаш нужда от пари?
Тя сякаш обезумява и започва да ме заплашва. Предлагам й да повикам лекар или да я заведа в болницата.
— Ти не си на себе си. Ще намерим решение на проблема ти.
Опитвам с всички сили да я успокоя, но без никакъв успех. Венка е като обладана от демони, способна на всичко. Тя ту избухва в сълзи, ту се смее злобно. После внезапно изважда от джоба си тест за бременност.
— Вашият скъп съпруг направи това!
За първи път от дълго време аз, жената, която нищо не може да засегне, губя самообладание. В душата ми зейва дълбока пукнатина, която не знам как да затворя. Вътрешно цялата треперя и това ме ужасява. Виждам как животът ми избухва в пламъци. Моят живот и този на цялото ми семейство. Невъзможно е да стоя със скръстени ръце. Не мога да приема, че животът ни ще бъде съсипан и превърнат в пепел от тази деветнайсетгодишна пироманка. Докато Венка продължава да ми се подиграва, виждам копието на статуетката на Брънкуш — подарък, който бях купила от Лувъра за моя син и който той бе побързал да й подари. Пред очите ми се спуска бяла пелена. Грабвам статуетката и я стоварвам върху главата на Венка. От силата на удара тя се свлича на пода като парцалена кукла.
Заслепението продължи дълго и времето сякаш спря. Нищо не съществуваше. Умът ми се скова, точно както снегът бе сковал пейзажа навън. Когато започнах да идвам на себе си, открих, че Венка е мъртва. Единственото нещо, което ми се видя разумно, бе да се опитам да спечеля време. Завлякох момичето до леглото му и го сложих да легне на една страна, скривайки раната му, след това го завих с одеялото.
Прекосих кампуса — злокобен като призрачна земя, за да намеря уединение в моя кабинет. Седнах на стола си и три пъти пробвах да се свържа по телефона с Франсис, но той не отговори. Този път това беше краят.
Затворих очи, за да се помъча да събера мислите си въпреки вълнението си. Животът ме бе научил, че много от проблемите могат да бъдат решени, след като се обмислят добре. Първата и най-очевидна идея, която ми хрумна, беше, че е достатъчно да се отърва от тялото на Венка, преди да бъде намерено. Това беше възможно, но трудно осъществимо. Измислих множество вероятни сценарии, но винаги стигах до едно и също заключение — изчезването на младата наследница на фамилия Рокуел на територията на гимназията щеше да предизвика истински катаклизъм. Щяха да бъдат взети извънредни мерки, за да я намерят. Полицията щеше да претърси училището от горе до долу, да извърши всякакви криминалистични експертизи, да разпита учениците, да разследва с кого се е срещала Венка. Възможно бе да има свидетели на нейната връзка с Ришар. Човекът, направил тези снимки, щеше в крайна сметка да се появи, за да продължи да ме изнудва или за да помогне на полицията. Нямаше измъкване.
За първи път в живота си се озовах притисната до стената, принудена да се предам. В десет часа вечерта реших да се обадя в жандармерията. Канех се да вдигна телефона, когато видях Франсис да върви край Агората, придружен от Ахмед, и да се насочва към кабинета ми. Излязох да го посрещна. И на неговото лице бе изписано мрачно изражение, каквото никога не бях виждала.
— Анабел! — извика той, разбирайки веднага, че нещо не е наред.
— Направих нещо ужасно — казах аз, като се сгуших в обятията му.
Разказах му за ужасната разправия, която имах с Венка Рокуел.
— Бъди смела — прошепна той, когато най-накрая млъкнах, — защото и аз трябва да ти кажа нещо.
Мислех, че съм на ръба на пропастта, но за втори път този ден ми секва дъхът и загубвам ума и дума, когато ми разказва за убийството на Алексис Клеман, в което са замесени Тома и Максим. Франсис ми обяснява, че с Ахмед са се възползвали от строежа в училището и са зазидали трупа в едната стена на физкултурния салон. Признава ми, че първоначално е смятал да не ми казва, за да ме предпази от неприятности.
Той ме притиска до гърдите си и ме уверява, че ще намери решение, като ми напомня за всички изпитания, които вече сме преживели в нашия живот.
Идеята хрумва първо на него.
Той отбелязва, че колкото и парадоксално да изглежда, изчезването на двама души е по-малко обезпокоително, отколкото само на един човек, и че убийството на Венка може да направи възможно прикриването на това на Алексис и обратното, ако успеем да свържем двамата по някакъв начин.