В продължение на два часа си блъскаме главите да открием най-добрия план за действие. Казвам му за носещия се слух, че двамата имат любовна връзка. Споделям, че Тома ми е казал за писма, които са разбили сърцето му и които подкрепят тази теза. Франсис отново е обзет от надежда, но аз не изпитвам същия оптимизъм. Дори и да успеем да се отървем от телата, разследването ще се фокусира върху гимназията и натискът, на който ще бъдем подложени, ще бъде непоносим. Той се съгласява, претегля плюсовете и минусите, дори разглежда варианта да поеме вината за двете убийства. За пръв път в нашия живот сме готови да се предадем. Не от липса на воля или смелост, а просто защото има битки, кои то не могат да бъдат спечелени.
Внезапно в нощната тишина се разнася чукане, което ни кара да подскочим стреснато. Двамата едновременно се обръщаме към прозореца. Едно момиче с обезумяло изражение барабани по стъклото. Това не е призракът на Венка Рокуел, който идва да ни преследва, а малката Фани Брахими, на която разреших да остане в общежитието през ваканцията.
— Госпожо директор!
Поглеждам разтревожено Франсис. Фани е съседка на Венка в общежитието. Сигурна съм какво ще ми каже — намерила е безжизненото тяло на своята приятелка.
— Това е краят, Франсис — казвам. — Ще трябва да се обадим в полицията.
Но вратата на кабинета ми се отваря и Фани, потънала в сълзи, се хвърля в обятията ми. В този момент още не знам, че Бог ми е изпратил решението на всичките ни проблеми. Богът на италианците. Онзи, на когото се молехме в малкия параклис на Монталдичо, когато бяхме деца.
— Убих Венка! — обвинява се тя. — Убих Венка!
15. Най-красивата в училището
Най-добрият начин да отмъстиш на врага си е
да не приличаш на него.
Марк Аврелий
1
Беше 2 часът сутринта, когато напуснах спешното отделение на болницата в „Ла Фонтон“. На какво прилича миризмата на смъртта? За мен това е миризмата на лекарства, дезинфектанти и почистващи препарати, която се носи в коридорите на болниците.
Максим бе летял повече от осем метра, преди да се стовари на асфалтовия път. Клоните на храстите и дърветата по склона бяха омекотили падането му, но не толкова, че да предотвратят множеството фрактури на гръбначния стълб, таза, краката и ребрата.
Качвайки Оливие в колата си, бях последвал линейката до болницата и при пристигането бях успял да видях за кратко приятеля си. Тялото му бе покрито със синини, обездвижено с шини и твърда шийна яка. Бледото му, безжизнено лице, скрито под тръбичките на кръвопреливната система, болезнено ми напомни, че не бях успял да го предпазя.
Лекарите, с които Оливие успя да говори, ни бяха казали тревожни неща. Максим беше в кома. Кръвното му налягане беше много ниско и въпреки инжектирането на норепинефрин се беше повишило твърде малко. Той имаше черепно-мозъчна травма, плюс контузия и вътрешночерепен хематом. Бяхме останали да чакаме в чакалнята, но болничният персонал ни уведоми, че присъствието ни е безполезно. Прогнозата беше много сдържана, макар че сканирането на цялото тяло тепърва щеше да позволи по-пълна оценка на уврежданията. Следващите седемдесет и два часа щяха да бъдат от съществено значение за определяне на последиците от събитието. От уклончивите им отговори разбрах, че животът на Максим виси на косъм. Оливие отказа да си тръгне, но настоя аз да отида да си почина.
— Наистина изглеждаш зле, а освен това предпочитам да чакам сам, нали разбираш.
Приех предложението му най-вече защото не исках да съм там, когато полицията дойде да взема показания, и под проливния дъжд се отправих към болничния паркинг. За няколко часа времето рязко се бе променило. Вятърът бе стихнал, а схлупеното, покрито със сиви облаци небе бе прорязвано от мълнии, съпроводени от гръмотевици.
Намерих убежище в мерцедеса на майка ми и погледнах мобилния си телефон. Нямах известия от Фани, нито от баща ми. Опитах се да им позвъня, но никой от тях не ми отговори. Това бе типично за Ришар. Той сигурно бе намерил съпругата си и сега, когато се беше успокоил, останалите можеха да вървят по дяволите!
Включих двигателя, но останах на паркинга. Беше ми студено. Очите ми се затваряха, гърлото ми бе пресъхнало, умът ми все още бе замаян от алкохола. Рядко съм бил толкова изтощен. Не бях мигнал в самолета предната вечер и почти не бях спал по-предната нощ. Сега си плащах скъпо за часовата разлика, злоупотребата с водка и нервното напрежение. Не можех да контролирам мислите си, които се разпиляваха във всички посоки. Унесен от плющенето на дъжда, отпуснах глава на волана.