Дадох си сметка, че плача. Вероятно защото на снимките, където майка ми се усмихваше, откривах онази друга жена, която познавах в детството си и чиято нежност понякога се появяваше изпод ледената маска на Австрийката. Не бях луд. Не бях сънувал всичко това. Онази друга жена реално съществуваше и днес имах доказателство за това.
Избърсах сълзите си, но те продължаваха да текат. Бях дълбоко развълнуван от този двойствен живот, от тази необичайна любовна история, която принадлежеше само на тях. А нима истинската любов не беше освободена от всички условности? Франсис и майка ми бяха изживели тази чиста любов, докато аз се бях задоволявал само да мечтая за нея чрез книгите си.
Последната фотография на стената привлече вниманието ми. Беше малка, много стара и пожълтяла училищна снимка, направена на селски площад. Надписът с мастило гласеше: „Монталдичо, 12 октомври 1954 г“ На три реда пейки седяха деца на около десетгодишна възраст. Всичките имаха черни като абанос коси, с изключение на едно русо момиченце със светли очи, което беше малко настрана. Всички деца гледаха в обектива, с изключение на едно момченце с кръгло лице и упорито изражение. В момента, в който фотографът бе снимал, Франсис бе обърнал глава и бе вперил очи в Австрийката — най-красивото момиче в училището. Цялата им история бе запечатана на тази снимка. Всичко бе започнало още тогава, в детството им, в онова италианско село, където бяха израснали.
4
Окачено стълбище от необработено дърво водеше към спалните. С един поглед обхванах разпределението на първия етаж: огромен апартамент с прилежащите му помещения, кабинети, гардеробни и баня. И тук, дори повече, отколкото на приземния етаж, вездесъщността на остъклените повърхности премахваше границата между вътрешността и външния свят. Гледката беше изключителна. Гората изглеждаше на една ръка разстояние, а ромоленето на реката се смесваше с шума на дъжда. През остъклената тераса можеше да се стигне до частично покрит плувен басейн, в който се отразяваше небето, и терасовидна градина, в която цъфтяха глицинии, мимози и японски черешови дървета.
За миг бях готов да си тръгна, опасявайки се какво друго мога да открия. Обаче нямаше време за отлагане. Бутнах въртящата се врата на спалнята и открих още по-интимно кътче. И тук имаше снимки, но този път мои — от всичките ми детски години. През целия ден не ме напускаше усещането, което нарастваше, докато напредвах в своите проучвания — разследвайки случая на Венка, аз разследвах преди всичко собствената си история.
Най-старата снимка беше една черно-бяла фотография. „Родилен дом „Жана дАрк“, 8 октомври 1974 г., раждането на едно много ранно селфи. Франсис държеше фотоапарата. Той бе прегърнал майка ми, която държеше току-що родено бебе. И това бебе бях аз.
Изумление пред лицето на очевидното. Истината внезапно блесна пред мен. Заля ме вълна от емоции. Отдръпвайки се, пречистващата й пяна направо ме зашемети. Сега всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото, но съпроводено с ужасна болка. Не откъсвах очи от снимката. Гледах Франсис и имах чувството, че се гледам в огледало. Как може да съм бил сляп толкова дълго? Сега всичко ми се изясни. Защо никога не бях изпитвал синовни чувства към Ришар, защо винаги бях приемал Максим като брат, защо някакъв вътрешен инстинкт ме караше да защитавам Франсис всеки път, когато го нападаха.
Обзет от противоречиви чувства, седнах на ръба на леглото и избърсах сълзите си. Откритието, че съм син на Франсис, ме бе освободило от тежък товар, но мисълта, че никога вече няма да мога да говоря с него, ме изпълваше с дълбока тъга. Загложди ме един въпрос — знаеше ли Ришар за тази семейна тайна и за двойствения живот на съпругата си? Вероятно да, но не беше сигурно. Може би години наред като щраус бе заравял главата си в пясъка, без наистина да разбере защо Анабел толерираше безбройните му забежки.
Станах и тръгнах да излизам от спалнята, но се върнах, за да откача снимката от родилния дом. Трябваше да я взема като доказателство за произхода ми. Когато вдигах рамката й, открих в стената малък сейф. Клавиатурата на електронната ключалка предполагаше въвеждането на шестцифрен код. Моята рождена дата? Не вярвах нито за секунда, но не можех да не опитам. Понякога очевидното…