Вратата на сейфа се отвори с щракване. Стоманеният шкаф не беше много дълбок. Мушнах ръката си в него и извадих един пистолет. Прословутият револвер, който Франсис не бе имал време да използва, когато са го нападнали. В малка платнена торбичка намерих и десет патрона 38-ми калибър. Оръжията никога не ме бяха привличали. Обикновено те предизвикваха у мен само отвращение. Но заради достоверността на романите ми бях принуден да ги проуча. Претеглих на ръка пистолета. Компактен и тежък, той приличаше на стар модел „Смит и Уесън“, модел 36. Прочутият „Чийфс Спешъл“ с дървена дръжка и стоманена рама.
Какво означаваше присъствието на пистолета зад тази снимка? Че щастието и истинската любов трябва да бъдат защитени по всякакъв начин? Че тяхното завоюване си имаше цена, която би могла да бъде тази на кръвта и сълзите?
Сложих пет патрона в барабана и пъхнах револвера под колана си. Не бях сигурен, че знам как да го използвам, но бях убеден, че сега опасността ме дебне отвсякъде, тъй като някой бе решил да премахне всички, които смяташе за отговорни за смъртта на Венка. И аз със сигурност бях следващият в списъка му.
Бях стигнал до подножието на стълбището, когато телефонът ми иззвъня. Поколебах се дали да отговоря. Никога не е добър знак, когато някой ти звъни от неизвестен номер в 3 часа сутринта. Накрая все пак реших да се обадя. Звъняха от полицията. Дивизионен комисар Венсан Дьобрюин от комисариата в Антиб ме уведоми, че майка ми е намерена мъртва и че баща ми е поел вината за убийството й.
Анабел
Антиб
Събота, 13 май 2017 г.
Казвам се Анабел Дьогале. Родена съм в Италия в края на 40- те години на миналия век в малко селце в Пиемонт. И следващите минути може би ще са последните в живота ми.
Когато миналия 25 декември Франсис ми се обади посред нощ, преди да издъхне, той успя да изрече само: „Пази Тома и Максим!“
Онази нощ разбрах, че миналото се е върнало, придружено със заплахи, опасност и смърт. По-късно, като прочетох вестникарските статии, които описваха страданията, които е изтърпял Франсис, преди да умре, разбрах също, че тази стара история може да свърши само както бе започнала — с кръв и страх.
Двайсет и пет години бяхме успели да държим на разстояние миналото. За да защитим нашите деца, бяхме залостили всички врати, като внимавахме да не оставяме никакви следи. Бдителността се бе превърнала в наша втора природа, въпреки че с течение на времето мнителността ни бе загубила болезнения си характер. В някои дни ми се струваше дори, че безпокойството, което ме бе измъчвало толкова години, се е изпарило. Неизбежно бях свалила гарда. И бях сгрешила.
Смъртта на Франсис едва не ме уби. Сърцето ми бе разбито. Мислех, че си отивам от този свят. В линейката, докато ме караха към болницата, част от мен искаше да се предаде и да се присъединя към Франсис, но някаква сила ме зовеше да се върна към живота.
Трябваше още да се боря, за да защитя сина си. Завърналата се опасност ми бе отнела Франсис, но нямаше да ми отнеме Тома.
Последната ми битка щеше да е да довърша работата, тоест да унищожа човека, който застрашаваше живота на сина ми. И да го накарам да си плати за смъртта на единствения мъж, когото съм обичала.
След като излязох от болницата, се върнах към спомените си и проведох собствено разследване, за да разбера кой след толкова години можеше да иска отмъщение, и то с ужасяваща жестокост, злоба и решителност. Вече не съм млада, но все още имам бистър ум. Въпреки че посветих цялото си време да търся отговори на моите въпроси, не открих никаква следа. Всички главни действащи лица, които биха могли да искат отмъщение, бяха мъртви или много стари. Нещо, което не познавахме, бе нарушило спокойния ход на живота ни и заплашваше да го унищожи. Венка бе отнесла в гроба си някаква тайна. Тайна, чието съществуване ни беше убягнало и която днес изплуваше от миналото, сеейки смърт по пътя си.
Търсих навсякъде, но не намерих нищо. Докато преди малко Тома не извади от мазето свои стари книжа и не ги сложи на кухненската маса. Изведнъж доказателството се наби в очите ми. Прииска ми се да заплача от яд. Истината бе стояла пред очите ни толкова дълго, маскирана от една подробност, която никой от нас не бе успял да види.
Подробност, която променяше всичко.
Още е светло, когато пристигам в Антиб. Спирам пред една бяла фасада, гледаща към булевард „Бакон“, която не подсказва много за размерите на къщата. Паркирам колата си на втората редица и звъня на домофона. Градинарят, който подрязва живия плет, ми казва, че лицето, което търся, е излязло да разходи кучетата си по Пътеката на митничарите.