Изречението ме развълнува: „тази съвършена цялост, която представляват две жени, които се обичат“. Седнах на един от столовете и продължих да чета.
„Две жени, които се обичат“… Великолепно написано, произведението, сътворено в началото на 30-те години на миналия век, беше един вид поетична прослава на лесбийската любов. Не манифест, а тъжно размишление върху невъзможността две жени да си родят дете, на което и двете да са биологични родители.
Едва сега разбрах какво ми бе убягнало от самото начало и то промени всичко.
Венка бе имала влечение към жени. Във всеки случай тя бе обичала една жена — Алексис. Двусмислено малко име. Във Франция то беше изключително мъжко, а в англосаксонските страни беше женско. Бях шокиран от това откритие, като не преставах да се чудя дали отново не грешах.
На вратата се позвъни. Убеден, че е баща ми, отключих електронната ключалка на дворната порта и излязох да го посрещна на терасата. Но вместо пред Ришар се озовах лице в лице с един млад мъж — много слаб, с фини черти и смущаващо светли очи.
— Аз съм Корентен Мерийо, асистентът на господин Пианели — представи се той, като свали колездачната си каска и тръсна рижавата си коса.
Стажант-журналистът подпря на стената своето превозно средство — чудат бамбуков велосипед с кожена седалка с амортисьори.
— Моите най-искрени съболезнования — каза той с опечалено изражение, което се скриваше под гъста брада, която бе в пълно противоречие с юношеското му лице.
Поканих го да пием по чаша кафе.
— С удоволствие, ако кафето ви не е от капсули.
Младежът ме последва в кухнята и докато разглеждаше пакета с кафе арабика до кафеварката, потупа картонената папка, която притискаше до гърдите си.
— Имам информация за вас!
Докато приготвях нашите напитки, Корентен Мерийо седна на един от столовете и извади купчина книжа с бележки по тях. Като сложих едната чаша пред него, видях от чантата му да се подава новият брой на „Нис Матен“. На първа страница имаше снимка на крайбрежната пътека, а над нея бе написано с големи букви: „Страх е сковал града.“
— Не беше лесно, но успях да събера любопитна информация за финансирането на гимназията — каза той.
Седнах срещу него и с кимване го подканих да продължи.
— Бяхте прав, финансирането на строежа в „Сент-Екзюпери“ е пряко свързано с голямо и неочаквано дарение, което училището е получило съвсем наскоро.
— Какво означава наскоро?
— В началото на годината.
„Няколко дни след смъртта на Франсис?
— И кой го е направил? Семейството на Венка Рокуел?
Внезапно ми хрумна, че Алистър Рокуел — дядото на Венка, който така и не бе приел смъртта на внучката си, може да е организирал някаква посмъртна вендета.
— Съвсем не — отвърна Мерийо, като сложи бучка захар в кафето си.
— А кой тогава?
Хипстърът погледна бележките си.
— Зад това дарение стои американската културна фондация „Хътчинсън енд Девил“.
В първия момент името не ми говореше нищо. Мерийо изпи кафето си на един дъх.
— Както подсказва името, фондацията се финансира от две фамилии. Хъчинсън и Девил са натрупали богатство в Калифорния след войната, като създали брокерска фирма, която сега притежава стотици клонове на целия американски континент.
Журналистът продължи да чете бележките си.
— Фондацията се занимава с меценатска дейност. Тя финансира главно училища, университети и музеи: девическата гимназия „Свети Йоан Кръстител“ в Ню Йорк, Калифорнийския университет в Бъркли, Калифорнийския университет в Лос Анджелес, Музея на модерното изкуство в Сан Франциско, Окръжния музей на изкуствата в Лос Анджелес…
Мерийо запретна ръкавите на дънковата си риза, която бе толкова прилепнала по тялото му, сякаш беше втора кожа.
— На последното заседание на управителния съвет на фондацията е било подложено на гласуване необичайно предложение — един от членовете му за първи път е лансирал идеята да инвестират извън Съединените щати.
— За разрастване и обновяване на гимназия „Сент-Екзюпери“?
— Точно така. Дебатите са били оживени. Сам по себе си проектът бил интересен, но включвал някои екстравагантни неща, като например изграждане край езерото на парк, наречен „Градината на ангелите“.
— Стефан ми каза за някаква огромна розова градина.