Бях приятно изненадан от паметта си — можех да назова по име почти всички гости от моето поколение. Беше забавно да ги наблюдавам отдалече. Понякога дори увлекателно, защото за някои събитието, изглежда, имаше привкус на реванш срещу миналото. Манон Агостини например. Грозната и срамежлива ученичка се бе превърнала в красива жена, която разговаряше непринудено. Кристоф Миркович бе претърпял същата метаморфоза. „Задръстенякът“, както не се изразявахме още по онова време, вече нямаше нищо общо с постоянно изложеното на обиди пъпчиво и отнесено момче, което помнех, и аз се радвах за него. Съвсем по американски, той демонстрираше без никакви комплекси своите успехи, изтъкваше достойнствата на своя електромобил „Тесла“, говореше на английски с двайсет години по-младата си приятелка, която привличаше много погледи.
От друга страна, Ерик Лафит беше понесъл доста удари от съдбата. Спомнях си го като въплъщение на полубог. Някакъв чернокос ангел — Ален Делон във филма „Под яркото слънце“. Днес Краля Ерик се бе превърнал в тъжен шкембест мъж със сипаничаво лице, приличащ повече на Хоумър Симпсън, отколкото на актьора от „Роко и неговите братя“.
Кати и Ерве Льосаж бяха дошли, хванати за ръка. Те излизаха още от втората година в гимназията и се бяха оженили след завършването й. Кати — умалително име, дадено от съпруга й — всъщност се казваше Катрин Лано. Спомнях си великолепните й крака, които несъмнено още притежаваше, макар че бе заменила минижупа на шотландско каре с тайорно сако и панталон, и перфектния, много литературен английски, който говореше тогава. Много се бях чудил как такова момиче може да се влюби в Ерве Льосаж. Наричан Режи — това беше великата епоха на шоуто на „Ас Нюл“ и мантрата им „Режи е тъпак“, — Ерве имаше посредствена външност, малко мозък в главата, правеше неуместни забележки, задаваше на учителите безсмислени въпроси и най-вече сякаш не осъзнаваше, че приятелката му е сто пъти по-изискана от него. Двайсет и пет години по-късно, с велуреното си яке и самодоволното изражение на лицето си, Режи изглеждаше все така прост. Нещо повече, беше дошъл с каскет с емблемата на „Пари Сен Жермен“. Без коментар.
Но по отношение на облеклото Фабрис Фоконие бе този, който държеше палмата на първенството. Пилот към авиокомпания „Ер Франс“, „Ястребът“ носеше униформата си на командир на екипаж. Гледах го как важничи сред блондинките с високи токчета и коригирани бюстове. Някогашният красавец не беше се занемарил — фигурата му беше все така атлетична, но посребрената му коса, настойчивият поглед и очевидната му суетност вече му пришиваха етикета „стар коцкар“. Преди няколко години го бях срещнал на един самолет за полети на средно разстояние. Той си бе помислил, че ще се зарадвам, сякаш бях петгодишно хлапе, като ме покани в пилотската кабина по време на приземяването.
5
— Бре, Ястребът доста е остарял!
Фани Брахими ми намигна и ме целуна сърдечно. Тя също се беше променила. Берберка по произход, Фани беше дребна блондинка със светли очи и къса коса и носеше хубави обувки с високи токчета и плътно прилепнали дънки. Горните две копчета на блузата й бяха разкопчани, разкривайки цепката между гърдите й, а вталеният й шлифер издължаваше фигурата й. В един друг живот я познавах като яростен фен на гръндж модата — износени кожени кубинки, безформени карирани ризи, закърпени жилетки и скъсани дънки.
По-находчива от мен, Фани бе успяла да си намери чаша шампанско.
— Обаче не успях да открия пуканки — каза ми, като седна на стъпалата до мен, сякаш щяхме да присъстваме на филмова прожекция.
Както когато беше ученичка в гимназията, тя носеше на врата си фотоапарат „Лайка М“ и започна да снима събралото се множество.
Познавах Фани, откакто се помнех. Максим, тя и аз бяхме заедно в началното училище в квартала „Ла Фонтон“, което наричаха „старото училище“ заради красивите му сгради от времето на Третата република, за разлика от училище „Рене Касен“, построено със сглобяеми елементи, което бе открито по-късно в Антиб. Когато бяхме тийнейджъри, Фани ми беше близка приятелка. Тя беше първото момиче, с което излизах през последната година в основното училище. Един съботен следобед бяхме ходили да гледаме „Рейнман“ и на връщане от киното в автобуса, който ни караше към „Ла Фонтон“, както бяхме и двамата с по една слушалка на моя уокмен в ушите, бяхме разменили няколко неумели целувки. Четири-пет целувки между „Тъй като си отиваш“ и „Само да са нежни“. Бяхме излизали заедно до втората година в гимназия, а после се бяхме разделили, оставайки си приятели. Тя беше от онези зрели, освободени момичета, които през последната година в гимназията бяха започнали да спят безразборно с момчета, без да се привързват към никого. В „Сент-Екзюпери“ това беше рядкост и мнозина я осъждаха. Аз винаги я бях уважавал, защото тя ми изглеждаше като въплъщение на някаква форма на свобода. Фани беше приятелка на Венка, блестяща ученичка и мило момиче — три качества, заради които я обичах. След като завърши медицина, тя бе участвала като лекар в много военни операции и хуманитарни мисии. Бях я срещнал случайно няколко години по-рано в един хотел в Бейрут, където участвах в Панаира на франкофонската книга, и ми беше споделила намерението си да се върне във Франция.