Допирам дулото на револвера до слепоочието си и внезапно започвам да дишам по-леко. Иска ми се да разбера кой ми е подхвърлил това оръжие. Може би Тома? Синът, който изобщо не е мой син. Детето, което също никога не ме е обичало. Затварям очи и лицето му изплува пред мен заедно с десетки ясни спомени от детството му. Картини, обагрени с удивление и болка. Удивление от това дете — умно, любознателно и много послушно, и болката да знам, че не съм негов баща.
„Натисни спусъка, ако си мъж!“
Не страхът ме кара да се откажа, а Моцарт. Кратката мелодия, изсвирена на арфа и обой, която известява, че имам есемес от Анабел. Подскачам стреснато. Оставям пистолета и се втурвам към телефона си. „Ришар, имаш поща. А.“
Съобщението току-що е изпратено от телефона на Анабел. Само че това е невъзможно, защото тя е мъртва, а и бе забравила мобилния си у дома. Единственото обяснение е, че Анабел е програмирала изпращането на този есемес, преди да умре.
„Ришар, имаш поща. А.“
Поща? Каква поща? Проверявам имейлите на телефона си, но не намирам нищо такова. Излизам от къщата и слизам по бетонната алея до пощенската ни кутия. Редом с рекламните листовки за доставка на суши по домовете откривам дебел небесносин плик, който ми напомня за любовните писма, които си изпращахме някога. Отварям плика, на който няма пощенско клеймо. Може би Анабел го е пуснала в кутията вчера следобед или по-вероятно го е донесъл някой частен куриер. Прочитам първото изречение: „Ришар, ако четеш това писмо, значи съм убита от Алексис Девил.“
Отнема ми безкрайно много време да прочета трите страници. Това, което откривам в него, ме смущава и ме разтърсва до дъното на душата. Това е посмъртна изповед. И в известен смисъл е любовно послание, което завършва така: „От сега нататък съдбата на нашето семейство е в твоите ръце. Ти си последният, който има силата и мъжеството да защити и спаси нашия син.“
18. Момичето и нощта
В крайна сметка разполагахме с парчетата на пъзела,
но както и да ги подреждахме, оставаха празни места […],
като държави, които не можехме да назовем.
Джефри Юдженидис
1
Двигателят на мотопеда беше сдал багажа. Стиснал здраво кормилото, въртях педалите като луд. Приведен напред, станал от седалката, аз се накланях наляво и надясно, сякаш изкачвах връх Ванту с петдесеткилограмов товар на гърба.
Разположена на булевард „Бакон“, в края на нос Антиб, погледната от улицата, вила „Фицджералд“ изглеждаше като някакъв бункер. Въпреки името си, тя никога не бе обитавана от американския писател, но легендите трудно умират на Лазурния бряг, както и навсякъде другаде. На петдесет метра от нея оставих мотопеда на тротоара и прескочих крайбрежната балюстрада. В тази част на носа златистите пясъчни плажове отстъпваха пред една по-насече- на и труднодостъпна крайбрежна ивица. Огромни стръмни скали, изваяни от мистрала, и вертикални склонове, които се спускаха досами морето. Като се вкопчвах в скалните издатини, рискувайки да си счупя врата, изкачих стръмния склон, по който можеше да се стигне до задната страна на вилата.
Поех по площадката от полиран бетон край басейна — дълъг небесносин правоъгълник с изглед към морето, от който по издялани в скалите стълби се стигаше до малък понтон. Изградена на стръмните скали, подножието на вила „Фицджералд“ буквално се миеше от водите на морето. Тя бе една от модернистичните сгради, построени по време на Лудите години, чиято архитектура съчетаваше елементи на арт деко със средиземноморския стил. Боядисаната в бяло геометрична фасада беше увенчана с плосък покрив и тераса, покрита с пергола, обрасла с пълзящи растения. В този час на деня небето и морето се сливаха в един яркосин цвят — цвета на безкрайността.
Под сводеста галерия се помещаваше лятна всекидневна. Минах през нея и попаднах на полуотворен панорамен прозорец, който ми позволи да вляза в къщата.
Като изключим гледката към Средиземно море, а не към река Хъдсън, холът приличаше донякъде на моя лофт апартамент в Трайбека — изчистено пространство, където всеки детайл бе грижливо подбран. От типа места, които се виждаха в списанията или сайтовете за интериор и дизайн. В библиотеката видях почти същите книги като у дома, отразяващи една и съща култура: класическа, литературна, интернационална.