Първото й достойнство беше, че поставяше тези убийства в сферата на „престъпления от страст“. Адвокатът на баща ми точеше зъби за предстоящия процес. Жестокостта, с която Алексис Девил бе убила майка ми, плюс предишните й психични отклонения и случката с кучетата, които едва не ме бяха разкъсали, почти превръщаха деянието на баща ми в законно отмъщение и даваха основания не за оправдание, но поне за по-лека присъда. Но главното преимущество на хипотезата за престъпление от страст бе, че по никакъв начин не свързваше този случай с Венка или Кле- ман.
На мен обаче подобно стечение на обстоятелствата ми изглеждаше твърде хубаво, за да е истина.
Все пак в продължение на няколко седмици си мислех, че късметът ще продължи да ни се усмихва. Максим излезе от комата и се възстановяваше изненадващо бързо. През юни той бе избран за депутат и дори от време на време името му се спрягаше в пресата за поста държавен секретар. Заради разследването на неговото нападение районът около физкултурния салон бе ограден като местопрестъпление, така че работите по разрушаването на сградата бяха отложени за по-късна дата. След това, когато управителният съвет на Фондация „Хътчинсън и Девил“ реши, предвид на обстоятелствата, да оттегли дарението си за гимназия „Сент-Екзюпери“, строителните работи бяха отложени за неопределено време и позицията на училищното ръководство по този въпрос рязко се промени. Като се позоваваха на екологични и културни причини, представителите на „Сент-Екзюпери“ изтъкваха опасностите, които криела реконструкцията на такъв природен обект, който неизбежно щял да загуби част от своята същност, към която били привързани всички участници в учебния процес. Което подлежеше на доказване.
Фани се бе свързала с мен веднага след като бе чула за ареста на баща ми. Бяхме прекарали цяла вечер в болничната стая на Максим — все още в безсъзнание, разказвайки си истината за онази нощ през 1992 г. Фактът, че не е отговорна за смъртта на Венка, й бе позволил отново да поеме контрол над живота си. Малко след това тя бе напуснала Тиери Сенека и бе позвънила в една клиника за репродуктивна медицина в Барселона, за да се подложи на оплождане ин витро. Откакто състоянието на Максим се беше подобрило, често се срещахме при него в болницата.
Известно време наистина вярвах, че тримата ще избегнем трагичната съдба, на която ни осъждаше присъствието на двата зазидани трупа. Няколко дни искрено вярвах, че сме успели да преодолеем проклятието на добрите хора.
Обаче не бях взел предвид предателството на човека, на когото бях имал глупостта да се доверя — Стефан Пианели.
— Това няма да ти хареса, но все пак ще издам книга, която ще разкаже истината за смъртта на Венка Рокуел — заяви ми най- спокойно репортерът една вечер в края на юни, докато седяхме на бара в една кръчма в старата част на Антиб, където ме бе поканил да пийнем по чашка.
— Коя истина?
— Единствената — отвърна невъзмутимо Пианели. — Нашите съграждани имат право да узнаят какво се е случило с Венка Рокуел и Алексис Клеман. Родителите на учениците в „Сент-Екзюпери“ имат право да знаят, че изпращат децата си в учебно заведение, в една от сградите на което вече двайсет и пет години има зазидани два трупа.
— Хайде, Стефан, ако го направиш, ще изпратиш мен, Фани и Максим в затвора.
— Истината трябва да се разкрие — каза той, като тупна с длан по плота на бара.
После се впусна в дълга тирада и като говореше със заобикалки, ми разказа за една касиерка, която загубила работата си заради грешка от няколко евро и снизхождението, което според него съдилищата проявявали към политиците и високопоставените хора. После подхвана вечните си приказки, които повтаряше до втръсване още от края на гимназията, за класовата борба и капиталистическата система — „средство за поробване в служба на акционерите“.
— Но какво общо има това с нас, Стефан?
Той ме изгледа едновременно строго и триумфиращо. Сякаш от първия ден се бе надявал да се окаже в това положение на превъзходство. И може би за пръв път почувствах каква голяма омраза хранеше Пианели към онова, което ние представлявахме.
— Убили сте двама души. Трябва да си платите за това.
Отпих глътка от бирата си и се опитах да си придам равнодушен вид.
— Не ти вярвам. Никога няма да напишеш тази книга.
Тогава Стефан извади от джоба си един дебел плик и ми го подаде. Той съдържаше договора, който бе подписал с едно парижко издателство, за публикуване на документалното му разследване, озаглавено: „Странен случай. Истината за Венка Рокуел“.