Докато люлееше сина си, Франсис си даде сметка, че бебето е заспало. Той се осмели да целуне Тома по челцето. Сладка и опияняваща, миризмата на бебето го развълнува, напомняйки му едновременно за аромата на хляб с мляко и на портокалов цвят. В прегръдките му Тома бе направо миниатюрен. Спокойствието, което се излъчваше от красивото му личице, бе изпълнено с обещания за бъдещето. Ала това малко чудо изглеждаше толкова крехко.
Франсис осъзна, че плаче. Не защото беше тъжен, а защото тази крехкост го плашеше. Той изтри една сълза от бузата си и възможно най-внимателно сложи Тома в люлката, без да го събуди.
Той отвори плъзгащата се стъклена врата, която водеше към откритата тераса на болничната стая, и излезе навън. Извади от джоба на сакото си пакет „Голоаз“, запали една цигара и внезапно реши, че това ще бъде последната му цигара. Сега, когато имаше семейни отговорности, трябваше да се пази. Колко време синовете се нуждаят от баща си? Петнайсет години? Двайсет? Или цял живот? Докато вдишваше лютивия тютюнев дим, той затвори очи, за да се наслади на последните слънчеви лъчи, които се процеждаха между листата на една голяма липа.
С раждането на Тома на плещите му лягаше голяма отговорност, но Франсис беше готов да я поеме.
Да отгледаш дете и да го опазиш живо и здраво е много дълга борба, изискваща постоянна бдителност. Бедата може да връхлети най-неочаквано. Винаги трябва да си нащрек. Франсис обаче нямаше да се огъне. Той беше силен и издръжлив.
Шумът от плъзгащата се врата изтръгна Франсис от мислите му. Той се обърна и видя Анабел, която пристъпи с усмивка към него. Когато се сгуши в обятията му, почувства, че всичките му страхове се изпариха. Обгърнат от ласката на топлия бриз, Франсис си помисли, че докато Анабел е до него, ще може да се справи с всичко. Грубата сила е нищо, ако не се контролира от разума. Заедно, те винаги щяха да бъдат на крачка пред опасността.
На крачка пред опасността
Въпреки заплахата, която бе надвиснала над нас заради книгата на Пианели, Максим, Фани и аз продължихме да живеем така, сякаш тя не съществуваше. Отдавна бяхме минали възрастта на страховете. Отдавна бяхме минали възрастта, в която човек изпитва нужда да убеждава някого или да се оправдава. Бяхме си обещали едно нещо — каквото и да се случеше оттук нататък, щяхме да го посрещнем заедно.
Ден след ден ние живеехме, държейки се един за друг, и очаквахме да се разрази бурята, която тайно се надявах, че няма да ни връхлети.
Нещо се беше променило в мен и ми бе вдъхнало нова увереност. Тревогата, която ме беше разяждала толкова дълго време, бе изчезнала. Откритието на истинския ми произход ме бе направило друг човек. Съжалявах, разбира се, че едва смъртта ме бе помирила с майка ми, че бях чакал Ришар да влезе в затвора, за да почувствам близост с него. Съжалявах също, че никога няма да мога да говоря с Франсис, знаейки кой всъщност е той.
Жизнените пътища на моите трима родители ме накараха да се замисля.
Животът им беше необикновен, осеян със страдания, увлечения и противоречия. Понякога им бе липсвала смелост, но понякога бяха проявявали жертвоготовност, която будеше уважение. Те бяха живели, обичали, бяха убивали. Понякога се бяха поддава ли на страстите си, но без съмнение се бяха опитали да дадат всичко от себе си. Бяха положили всички сили да нямат посредствена съдба, да съчетаят склонността си към приключения с чувството за отговорност. Бяха направили всичко възможно да спрягат думата „семейство“ съгласно правилата на собствената си граматика.
Този произход ме задължаваше не да им подражавам, а да защитавам тяхното наследство и да си извлека някои поуки от него.
Безполезно е да се отрича сложността на човешките чувства и характери. Животът ни е многообразен, често неразбираем и изпълнен с противоречия. Животът ни е крехък, едновременно безценен и незначителен, заливан понякога от ледените води на самотата, понякога от хладните струи на животворен извор. Но преди всичко, животът ни не се поддава на контрол. Едно малко камъче може да го преобърне. Понякога една прошепната дума, един искрящ поглед, една закъсняла усмивка може да ни възвиси или да ни запрати в преизподнята. И въпреки тази несигурност ние нямаме друг избор, освен да се преструваме, че управляваме този хаос, надявайки се, че нашите сърдечни въжделения ще намерят своето място в тайните проекти на Провидението.
Вечерта на 14 юли всички се събрахме в дома на родителите ми, за да отпразнуваме изписването на Максим от болницата. Оливие, Максим, малките им дъщери, Фани и дори Полин Дьолатур, която се оказа интелигентна и забавна млада жена и с която бях се сдобрил. Изпекох пържоли на скарата и приготвих хотдог, за да зарадвам децата. Отворихме бутилка вино „Нюи Сен Жорж“ и се настанихме на терасата, за да гледаме фойерверките, изстрелвани от залива на Антиб. Спектакълът току-що бе започнал, когато прозвуча звънецът на входната врата.