Оставих гостите си и включих външните лампи, преди да се спусна по алеята до дворната порта. Зад оградата ме чакаше Стефан Пианели. Той не изглеждаше много добре — дълга коса, гъста брада, тъмни кръгове под кръвясалите очи.
— Какво искаш, Стефан?
— Здравей, Тома.
Дъхът му вонеше на алкохол.
— Може ли да вляза? — попита той, сграбчвайки пръчките на портата от ковано желязо.
Тази порта, която нямаше да отворя, символизираше преградата, която оттук нататък винаги щеше да ни разделя. Пианели беше предател. Той никога нямаше да е един от нас.
— Върви на майната си, Стефан.
— Имам добра новина за теб, авторе. Няма да ти правя конкуренция с издаването на книгата си!
Той измъкна от джоба си сгънат на четири лист и ми го подаде през решетката.
— Майка ти и Франсис наистина са били опасни копелета! — каза журналистът. — Добре че намерих тази статия, преди да излезе книгата ми. Иначе щях да изглеждам като кръгъл глупак!
Разгънах листа, докато в небето избухваха разноцветните фойерверки. Това беше ксерокопие на стара статия на „Нис Матен“ от 28 декември 1997 г. Пет години след трагедията.
ВАНДАЛИЗЪМ И РАЗРУШЕНИЯ В ГИМНАЗИЯ „СЕНТ-ЕКЗЮПЕРИ“
На Бъдни Вечер учебното заведение в технопарк „София Антиполис“ е било обект на вандализъм. Най-големи щети са нанесени на физкултурния салон на международната гимназия.
Сутринта на 25 декември директорката на подготвителните класове, госпожа Анабел Дьогале, е установила мащаба на щетите. Стените на физкултурния салон били покрити с множество нецензурни рисунки и надписи. Освен това вандалите са счупили няколко прозореца, изпразнили са пожарогасителите и са разбили вратите на шкафчетата в съблекалнята. Според директорката, която е подала жалба, няма съмнение, че това е дело на външни лица.
Жандармерията е започнала разследване и е извършила обичайните проверки. Междувременно, в очакване на резултатите от разследването, ръководството на училищния комплекс е разпоредило незабавно да се пристъпи към почистването и необходимите ремонтни работи, така че физкултурният салон да бъде приведен в изправност до започването на учебните занятия на 5 януари.
Клод Анжвен
Статията беше придружена от две снимки. На първата можеха да се видят щетите, нанесени на физкултурния салон — покритата с графити стена, лежащите на земята пожарогасители, счупените прозорци.
— Телата на Венка и Клеман никога няма да бъдат намерени — каза гневно Пианели. — Съвсем очевидно е, нали? Майка ти и Франсис са били прекалено умни и хитри и са заличили всички следи. Ще ти кажа нещо, авторе. Ти и твоите приятели можете да благодарите на родителите си, че ви измъкнаха от големи неприятности.
На втората снимка се виждаше майка ми — стоеше със скръстени ръце, облечена в строг костюм, с хваната на стегнат кок коса и безстрастно изражение на лицето. Зад нея се извисяваше масивната фигура на Франсис Бианкардини с вечното му кожено яке. Той държеше мистрия в едната си ръка и длето в другата.
Доказателствата бяха съвсем очевидни. През 1997-ма — пет години след убийствата и няколко месеца преди майка ми да си подаде оставката, тя и любовникът й бяха решили да махнат телата от стената на физкултурния салон. Двамата не са можели да живеят с този дамоклев меч над главите си. За да оправдаят намесата на Франсис, те бяха симулирали този акт на вандализъм. Ремонтните работи бяха извършени през коледната ваканция — единственият момент от годината, когато гимназията беше почти пуста. Пътят, така да се каже, е бил чист и Франсис — този път без помощта на Ахмед — е могъл да премести телата и окончателно да се отърве от тях.
Толкова много се бяхме страхували, че труповете ще бъдат намерени, а те вече двайсет и пет години почиваха някъде извън пределите на гимназията!
Леко зашеметен, аз погледнах отново снимката на Франсис. Проницателните му очи сякаш пронизваха фотографа и през него всички, които един ден биха се изпречили на пътя му. Стоманен, леко арогантен поглед, който казваше: „Не се страхувам от никого, защото винаги ще бъда с една крачка пред опасността.“