„Сега да се върнем към най-гадния ден, преживян от едно малко момиче“ — помисли си Триша, като изключи радиото и отново нави кабела около малката пластмасова кутия. Все пак истината бе, че за първи път се чувстваше почти добре, откакто противната малка рибка бе започнала да плува между стомаха и гръдния й кош. Дължеше се отчасти на факта, че все пак бе хапнала нещо, но подозираше, че причината за това бе радиото. Гласове, истински човешки гласове, които звучаха толкова близо.
Върху двете й бедра се бяха струпали комари, които се опитваха да пробият през плата на дънките й. Благодари на бога, че не беше с къси панталони — досега да беше изпохапана цялата.
Бръсна с ръка комарите и стана. А сега? Какво трябва да знаеш, ако се изгубиш в гората? Е, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад; това бе почти всичко. Веднъж някой бе казал, че мъхът расте по северната или по южната страна на дърветата, но по коя точно, не можеше да си спомни. Може би най-добре е просто да стои тук, да си направи нещо като убежище (повече срещу мухите, отколкото срещу дъжда; комарите в качулката на дъждобрана я влудяваха) и да чака някой да дойде. Ако имаше кибрит, можеше да запали огън — и някой щеше да види пушека. Разбира се, ако прасетата имаха криле, беконът щеше да лети, както казваше баща й.
— Чакай малко — прошепна. — Какво друго имаше?
Имаше нещо за водата. Да се ориентираш в гората по водата. Какво беше обаче…?
Сети се и изпита нов прилив на въодушевление. Бе толкова силен, че почти я зашемети; тя действително се залюля на краката си като при звука на ритмична музика.
Трябваше да намери поток. Не само майка й го бе казвала, бе го чела в една от книжките си преди много време, може би когато беше на седем. Трябва да намериш поток и да го следваш. Рано или късно той ще те изведе извън гората или до по-голям поток. Ако станеше второто, трябва да тръгнеш по по-големия поток, докато той те изведе на открито или до още по-голям поток. Но накрая течащата вода със сигурност щеше да те изведе извън гората, защото тя винаги се влива в морето, където няма гори, а само скали и пясък, и някой друг морски фар. А как щеше да намери течаща вода? Като върви покрай пропастта, разбира се. Същата, в която насмалко не падна, каквато глупачка беше. Рано или късно ръба на пропастта ще я изведе до някой ручей. Горите са пълни с ручеи.
Тя преметна отново раницата на гърба (този път, както си беше с дъждобрана) и внимателно тръгна към пропастта и падналото ясеново дърво. Сега гледаше назад към своя панически бяг през гората със същата смесица от снизхождение и смущение, с която възрастните си спомнят най-лошите постъпки от своето детство. Ако погледнеше в пропастта, можеше да й прилошее, да припадне или… да повърне. Да повръща, когато имаше толкова малко за ядене, беше лоша идея.
Обърна се и тръгна наляво, като стръмния рид оставаше на около двадесет фута надясно от нея. От време на време се приближаваше, за да се увери, че не се е отклонила — че пропастта със своя широк изглед все още си бе там. Тя се ослушваше за гласове, но почти без надежда; пътят вече бе кой знае къде, да попадне на него, щеше да е луд късмет. Единственият й шанс бе шум на течаща вода — и най-после го чу.
„Благодаря ти, Господи“ — въздъхна и приближи достатъчно до ръба, за да се увери, че е истина. Просто да се предпази от разочарование.
Дърветата тук се бяха отдръпнали и пространството между края на гората и ръба на скалата бе обрасло с храсти. След четири или пет седмици отново щяха да са покрити със сини боровинки. Сега обаче боровинките бяха просто зелени, негодни за ядене. Беше сезонът на червените и можеше да си похапне, ако се наложеше.
Земята между храстите бе камениста, покрита с дребни, приплъзващи се камъчета, които хрущяха под маратонките й, звукът им й напомняше за счупени чинии. Тя вървеше бавно по този сипей и на около десет фута от ръба на пропастта коленичи и започна да пълзи. „Аз съм в безопасност, съвършено в безопасност, няма защо да се притеснявам“, сърцето й обаче биеше силно в гърдите. Когато стигна до ръба, издаде кратък, хриплив смях, тъй като пропастта вече изобщо я нямаше.
Гледката към долината все още беше просторна, но скоро щеше съвсем да изчезне — теренът от тази страна се спускаше (напомни си да пази бистра главата си и да не изпада в паника). Продължи още малко напред, като премина и през последните храсти, които препречваха погледа й, и вдигна глава.
Сега височината бе само около двадесет фута, а скалното лице — превърнато в стръмен, каменист склон. В подножието — нискостеблени дървета, безплодни боровинкови храсти, гъсталак от къпини. И пръснати навсякъде купчини от натрошени скали. Пороят бе спрял, гръмотевичната буря отглъхваше с редки, злобни тътени, но продължаваше да ръми. Купчини камъни бяха лигави, подобни на шлака от някоя мина.