Нова болка прободе Триша от дясната страна на врата й, точно под козирката на шапката. Друго ужилване парна дясната й ръка над лакътя. Изпаднала в паника, тя скочи, изпищявайки. Ужилванията продължаваха по кръста, над колана на дънките (ризата й се бе измъкнала), а пластмасовият дъждобран висеше на парцали.
Бягаше към потока без мисъл, план или намерение; просто там теренът беше открит. Провираше се, заобикаляйки храсталаците, а когато ниската растителност започна да се сгъстява, преминаваше право през нея. Спя задъхана на брега на потока, обръщайки се през сълзи (и страх) назад. Осите ги нямаше. Лявото й око бе почти затворено.
„Ако съм алергична към ужилвания, ще умра“ — помисли, но след изживяната паника това изглеждаше без значение. Седеше край малкия поток, плачеше и подсмърчаше. Щом усети, че се съвзема, свали раницата. Разтресоха я жестоки тръпки, всяка от тях изопваше тялото й като струна и изтръгваше от местата на ужилванията огненочервени стрели от болка. Обгърна с ръце раницата си, залюля я като кукла и се разплака още по-силно. И си спомни за Мона, която лежеше на задната седалка в колата, добрата стара Моани Балонга с нейните големи сини очи. Беше имало моменти, когато родителите й се канеха да се развеждат, и после, когато наистина го направиха, беше чувствала Мона като единствената си утеха; имаше моменти, когато дори Пепси не можеше да я разбере. Сега разводът на родителите й изглеждаше като нещо съвсем дребно. Тук имаше много по-големи проблеми, имаше оси например, но Триша си мислеше, че би дала всичко на света да види Мона отново.
А може би вече умираше от ужилванията? Веднъж бе чула майка си и г-жа Томас, която живееше в отсрещната къща, да говорят за някой, който бил алергичен към ужилвания, и г-жа Томас бе казала:
— Десет секунди след ужилванията бедния стар Франк се издул като балон. Ако е нямал със себе си торбичката си със серум, предполагам, че е щял да умре от задушаване.
Тя не се задушаваше, но ужилените места пулсираха ужасно и наистина се бяха подули като балони. Това до окото й набъбна като малък горещ вулкан от кожа, който фактически тя можеше да наблюдава. Когато нежно го докосна с пръст, болезнен спазъм проряза главата й.
Бавно и внимателно, Триша започна да изследва раните си. Откри поне половин дузина ужилвания (мястото на лявата й страна, точно над хълбока, с две или дори три ужилвания бе най-зле от всички). Гърбът й бе изподран, а лявата й ръка представляваше кървава мрежа от китката до лакътя. Бузата й, одраскана от клона, отново кървеше.
„Не е честно — каза си тя. — Не е чес…“
Тогава й хрумна ужасяваща мисъл… не просто мисъл, а убеденост. Уокменът й е счупен, разбит на милион парченца в малкия страничен джоб. Сигурно е така. Нямаше как да е оцелял след такова падане.
Опита се да разкопчае катарамите с треперещи ръце и най-после успя. Извади електронната си игра и тя наистина бе счупена. Нищо не бе останало от прозорчето за електронните фигурки освен няколко парчета жълто стъкло. Пакетчето с чипса се беше разкъсало и бялата кутия на играта бе покрита с мазни трохи.
И двете пластмасови бутилки — с водата и швепса, бяха смачкани, но цели. Хартиената торба с обяда бе сплескана като катастрофирала кола (и покрита с още картофен чипс). „Моят уокмен“ — хлипаше тя, докато разкопчаваше ципа на вътрешния джоб. „Горкият ми, беден уокмен.“ Да бъде откъсната от гласовете на човешкия свят бе по-ужасно от преживяното досега.
Бръкна и извади навън чудо: уокменът, непокътнат. Кабелът, слушалките, тялото, всичко бе здраво. Тя го държеше в ръка и гледаше невярващо ту него, ту електронната игра, която лежеше разбита на земята. Как беше възможно — едното цяло, другото не?
„Не е възможно — информира я студеният и омразен глас в главата. — Изглежда здрав, но вътре е счупен.“
Триша оправи кабела, постави слушалките и докосна бутона за включване. Бе забравила ужилванията, ухапванията, раните и драскотините. Затвори подутите си, тежки клепачи.
— Моля те, Господи — прошепна, — не позволявай уокменът ми да е счупен.
И натисна бутона.
— Току що получено съобщение — каза говорителката (може би предаваше от мозъка на Триша). — Една жена от Санфорд, на излет с двете си деца по Пътеката на Апалачите в района на окръг Касъл, съобщава, че дъщеря й, деветгодишната Патриша Макфарлънд, е изчезнала и вероятно се е изгубила в гората източно от район TR-90 и град Мотън.
Очите на Триша се разшириха от учудване; тя слушаше в продължение на още десет минути дълго след като станция УКАС се бе върнала към кънтри музиката и съобщенията за продажби на старо. Патриша Макфарлънд се бе изгубила в гората. Официално съобщение. Скоро щяха да влязат в действие хората, предполагаше тя, с хеликоптерите, готови за излитане, с кучетата — готови да душат по следите. Майка й сигурно е уплашена до смърт… Въпреки това Триша изпита странен гъдел на задоволство при тази вероятност.