„Никой не ме наглеждаше — помисли си не без самодоволство. — Аз съм едно малко момиче, което не бе наглеждано както трябва. Ако започне да ми се кара, ще кажа: «Вие не спирахте да се карате и аз просто не издържах».“ На Пепси това ще й хареса; то е точно в стила Ви Си Андрюс.
Изключи уокмена, нави кабела, несъзнателно погали черната пластмасова кутия и с нежност го прибра обратно в страничния джоб. Забеляза смачканата торба с обяда и реши, че няма сили да провери в какво състояние са сандвичът с риба тон и останалата бисквита от „Туикс“-а. Добре, че изяде яйцето, преди да се превърнеше в пихтия. Ако по-рано това можеше да я разсмее, сега — не. Кладенецът на остроумията бе пресъхнал.
Триша седеше на брега на потока, широк не повече от три фута, и печално ядеше картофен чипс, първо от скъсаното пакетче, а след това — от посипалите се върху торбата с обяда, накрая събра и най-малките парченца от дъното на раницата. Едно насекомо бръмна край носа й и тя се сви, като извика и вдигна ръка, за да предпази лицето си, беше обаче конска муха.
Най-сетне, движейки се като шестдесетгодишна жена след тежък работен ден (наистина се чувстваше така), Триша прибра всички неща в раницата си — дори и строшената електронна игра — и се изправи. Преди да закопчае капака на раницата, свали дъждобрана и го погледна. Тази дрипа изобщо не бе й послужила за зашита при плъзгането надолу по хълма. Сега се ветрееше по начин, който би счела за смешен при други обстоятелства — изглеждаше почти като синя пластмасова пола за хула-хула8 — но реши, че е по-добре да го задържи. Ако не друго, поне да я предпазва от мухите, които бяха обсадили злополучната й глава. Комарите, по-дебели от всякога, подушваха кръвта по ръцете й.
— Хей — извика Триша, като сбърчи нос и размаха шапката си срещу облака насекоми, — отвратителни сте!
Да благодари, че не си беше счупила ръката и нямаше фрактура на черепа, че не беше алергична към ужилвания, като онзи приятел на госпожа Томас? Доста трудно е да изпиташ благодарност, когато си уплашен, изподран, отекъл и целия натъртен.
Когато обличаше отново парцаливия дъждобран — после щеше да сложи и раницата — погледна към потока и видя колко кални бяха бреговете. Коленичи, потрепервайки от болка, когато коланът на дънките й се допря до ужилените места, и загреба с пръст от лепкавата сиво-кафява маса. Да опита или не?
— Е, какво толкова ще ми стане? — попита с лека въздишка и разплеска калта върху отока на хълбока си. Усети благодатна прохлада, сърбящата болка изчезна почти мигновено. Внимателно наплеска с кал всички отоци, които можеше да достигне, включително и този, който беше избил до окото й. После избърса ръцете си в дънките (в значително по-лошо състояние отпреди шест часа), намъкна скъсания дъждобран и напъха рамене в презрамките на раницата. След пет минути край потока отново навлезе в гората.
Следваше движението на водата четири часа, без да чуе нищо освен гласовете на птиците и бръмченето на мухите. Ръмеше почти през цялото време. Когато дъждът се засили, се скри под най-голямото дърво, което можа да намери. Този път нямаше гръмотевици и светкавици.
Никога досега не се беше чувствала толкова градско момиче, като в този окаян, ужасен ден, който угасваше. Струваше й се, че гората се сгъстява. Вървеше през величествени стари борове, както в рисуваните анимационни филмчета на „Дисниленд“. Тогава изникваха гори с преплетени клони, които сякаш се пресягаха към ръцете и очите й — с единствената цел като че ли да й препречат пътя към хората. Когато умората премина в изтощение, Триша започна да им приписва истински разум, хитро и съзнателно действие срещу натрапницата в парцаливия син дъждобран. Започна да й се струва, че желаят да я одраскат, да й извадят някое око, а всъщност — да я отклонят от потока, от пътя към другите хора, от шанса й да излезе от тази проклета гора.
Тя разбираше тази невидима сила, но не можеше да я назове. Имаше нещо общо с всички онези неща, за които нямаше имена. Някои познаваше, защото ги бе научила от майка си: брезите, буковите дървета, елшите, смърчовете и боровете; глухите почуквания на кълвача и дрезгавите грачения на враните; скърцащия звук на щурците с настъпването на нощта… но какво беше всичко останало? Ако майка й го бе казала, вече не си го спомняше. А може би никой не й го е казал? Майка й просто беше едно градско момиче от Масачузетс, известно време живяло в Мейн, което обичаше да се разхожда в гората и прочела няколко книги за природата. Какво обаче бяха гъстите храсти с лъскавите зелени листа (моля те, боже, само не отровен дъб)? Или малките безплодни дървета с пепелявосивите стволове? Или онези с тесните висящи листа? Горите около Санфорд, горите, които нейната майка познаваше и из които се разхождаше — понякога заедно с Триша, понякога сама — бяха детински гори. Тези тук бяха истински.