Той я пусна и се изправи.
— Вярвам също, че е бирено време. Искаш ли изстуден чай?
— Не, благодаря — каза тя.
И навярно нещо, което наистина е знаело предварително хода на нещата, беше в действие, защото в момента, в който той щеше да тръгне, тя попита:
— Вярваш ли в нещо друго? Сериозно.
Усмивката му се бе стопила и лицето му стана сериозно. Той стоеше там и мислеше (спомни си, че беше много поласкана, че той така усилено мислеше в нейна чест), когато сладоледът му започна вече да се стича по ръката. После вдигна поглед и пак се усмихна.
— Вярвам, че твоят любимец Том Гордън може да спечели четиридесет игри тази година — каза. — Вярвам, че в момента той е най-добрият клоузър в главната лига, че ако е здрав и „Сокс“ продължат да печелят, той може да е питчър9 в Световните серии идущия октомври. Това достатъчно ли ти е?
— Даааааа! — беше извикала, смеейки се, сериозността й бе отлетяла… защото Том Гордън наистина беше нейният любимец и на нея й харесваше това, че баща й го знаеше и се държеше мило, вместо да й се подиграва. Тя беше изтичала до него и силно го бе прегърнала, изцапвайки ризата си със сладолед, без да обръща внимание. Беше малка „Слънчева почерпка“ между приятели
А тук, сред все по-сгъстяващата се мрачина, вслушвайки се в шума от капките дъжд, наблюдавайки дърветата, които скоро щяха да станат страховити, без гласове от високоговорители („Тръгни в посока на гласа ми!“) или далечно лаене на кучета, тя си мислеше: „Не мога да се моля на Подразбиращото се. Просто не мога.“ Тя не можеше да се моли също и на Том Гордън — щеше да бъде смешно — но навярно можеше да слуша как играе… срещу отбора на „Янките“, да. УКАС щяха да излъчват пряко мача; тя също можеше да го слуша. Трябваше да пести батериите, знаеше това, но можеше да послуша поне малко? А и кой можеше да каже? Възможно бе да чуе тези гласове от високоговорителите и лая на кучетата, още преди играта да бе свършила.
Триша отвори раницата си, с благоговение извади уокмена от вътрешния джоб и сложи слушалките. Поколеба се за миг, внезапно изплашена, че радиото вече не работи, че някаква жизненоважна жичка се е скъсала при нейното падане надолу по склона, че този път щеше да има само тишина, когато включеше бутона. Беше глупава мисъл може би, но в един ден, когато толкова много неща се бяха объркали, тя изглеждаше също така ужасно вероятна.
„Хайде, хайде, не бъди страхопъзла!“
Натисна бутона и като по чудо главата й се изпълни със звука от гласа на Джери Трупиано… и което беше по-важно, със звуците на стадиона „Фенуей парк“. Тя седеше там, в смрачаващата се, мокра гора, изгубена и сама, но можеше да чува гласовете на тридесет хиляди души. Това беше наистина чудо.
— … идва до линията — коментираше Трууп. — Той замахва. Той стреля. И… отсъден е трети страйк10, Мартинес го завари неподготвен! О, това беше една плъзгаща се топка, направо красота! Тя попадна във вътрешния ъгъл и Бърни Уилямс просто остана като смразен! Боже мой! И в края на втория и половина ининг резултатът е все още два на нула за „Янките“ срещу Бостънския „Ред Сокс“.
Един пеещ глас инструктира Триша да се обади на 1-800-54-Гигант за някакъв вид авторемонти, но тя не го чу. Вече бяха изиграни два и половина ининга, което означаваше, че сигурно беше осем часа. Отначало това й се стори удивително, но все пак при угасващата светлина на деня — не чак толкова трудно за вярване. Беше вървяла сама около десет часа. Това изглеждаше като цяла вечност; изглеждаше също, че времето не съществуваше.
Триша пропъди с ръка мушиците (този й жест вече бе станал толкова автоматизиран, че изобщо не го съзнаваше) и после се съсредоточи върху торбата с обяда. Сандвичът с риба тон не беше чак в толкова лошо състояние, както се бе опасявала, смачкан и раздробен, но все още приличен на сандвич. Хартиената торба някак си го беше запазила цял. Останалата бисквита „Туикс“ обаче се бе превърнала в това, което Пепси Робичод навярно би нарекла „тотална каша“.
Триша седеше, като слушаше играта, и бавно изяде половината от своя сандвич с риба тон. Той възбуди апетита й и лесно би могла да погълне и останалото, но тя го прибра обратно в торбата и вместо това изяде смачканата бисквита, като изгреба с пръст влажните остатъци и гадния на вкус бял пълнеж (това нещо винаги беше сметана и никога — крем, размишляваше Триша). Когато събра всичко, което можеше да докопа с пръста си, тя обърна опаковката навън и я облиза. „Наречете ме просто госпожа Циция“ — помисли си тя и сложи опаковката от бисквитите обратно в торбата от обяда. Позволи си още три големи глътки швепс, след което издири още парченца от картофения чипс с върха на изцапаните си пръсти, докато „Ред Сокс“ и „Янките“ изиграха остатъка от третия ининг и завършиха четвъртия.