— Аз бих казал четири фута — услужливо добави Трууп.
— Аз бих казала, че имаш миризливи крака17 — прошепна Триша. — Хайде, Том, хайде, моля те.
Но той нямаше да успее; знаеше това със сигурност. Беше толкова близко до победата, но…
Все пак, можеше да го види. Не така висок и наперен като Ранди Джонсън, не така нисък и набит като Рич Гарсес. Среден на ръст, слаб… и хубав. Много хубав, особено с шапката си, която хвърляше сянка върху очите му… само дето баща й казваше, че почти всички бейзболисти са хубави.
— Генетично е — казваше й, а после добавяше: — Разбира се, много от тях нямат нищо в главата, така че всичко се балансира.
Но с Том Гордън нещата не стояха така. Онази неподвижност, преди да хвърля, привлече първа вниманието й и бе причина за нейното възхищение. Той не се разхождаше горделиво около гумата на питчъра, както правеха някои, нито се навеждаше да си оправя обувките, нито вдигаше торбичката с колофона и я пускаше, за да бухне сред облак бял прах. Не, Номер 36 просто чакаше батера да свърши с всичките си приготовления. Беше така неподвижен в своя яркобял екип, докато чакаше батъра да се подготви. А след това, разбира се, онова нещо, което винаги правеше, ако успееше да постигне „сейф“. Този жест, когато напускаше гумата. Тя харесваше всичко това.
— Гордън замахва и стреля… и топката е в праха! Въритек я блокира с тялото си и така спасява точка. Изравняващата точка.
— Направо га закова! — отбеляза Трууп.
Джо дори не го удостои с внимание.
— Гордън поема дълбоко въздух на гумата. Строубъри стои вътре в кутията. Гордън замахва… хвърля… високо.
Надигащата се буря от гласове заглуши ушите на Триша като бурен вятър.
— Тридесет хиляди по трибуните не са съгласни с това, Джо — отбеляза Трууп.
— Така е, но Лари Барнет зад площадката има крайната дума и Барнет казва, че беше високо. Резултатът е пълен за Дарил Строубъри. Три и две.
Отзад ритмичното пляскане на привържениците се усили. Гласовете изпълниха въздуха, изпълниха главата й. Тя почука с пръст върху дънера на дървото, без да съзнава, че го прави.
— Публиката е на крака — каза Джо Кастиглън, — всичките тридесет хиляди от тях, защото никой не си е тръгнал от стадиона тази вечер.
— Може би само един или двама — каза Трууп. Триша не му обърна внимание. Нито пък Джо.
— Гордън на линията.
Тя можеше да види това също: левият крак да се връща към носещия десен, докато ръцете — едната с ръкавицата, другата, държаща топката — да се вдигат на височина на гръдната кост; тя дори можеше да види Бърни Уилямс, свършил със своето хвърляне, драпайки за следващо, но Том Гордън не му обръща внимание, дори и в движението неговата същностна неподвижност оставаше, с поглед върху ръкавицата на Джейсън Въритек, спусната ниско зад площадката, леко към външния ъгъл.
— Гордън прави второто… от трите… хвърляния… и-и-и…
Публиката й каза, внезапното радостно гръмване на публиката.
— Страйк трети отсъден! — почти крещеше Джо. — О, господи, той хвърли майсторска топка при второто от трите хвърляния и смрази Строубъри! „Ред Сокс“ печелят с пет на четири срещу „Янките“, а Том Гордън постига своя осемнадесети „сейф“! — Гласът му премина в по-нормален регистър. — Съотборниците на Гордън се насочват към гумата на питчера с Мо Вон, вдигнал юмрук във въздуха, начело на групата, но преди Вон да стигне до там, Гордън прави своя бърз жест, този, който феновете му познават отлично, откакто е клоузър на „Сокс“.
Триша избухна в сълзи. Тя натисна копчето на уокмена и просто остана там, върху влажната земя, облегнала гръб на дънера, разперила крака, а синият дъждобран висеше между тях на ресни като пола за хула-хула. Тя плака по-силно от всеки друг път досега, откакто със сигурност разбра, че се беше загубила, но този път плака с облекчение. Беше се изгубила, но щяха да я намерят. Вярваше, че ще я намерят. Том Гордън беше постигнал „сейф“-а, така че и тя щеше да бъде спасена.
Все още плачейки, тя съблече дъждобрана, простря го на земята толкова навътре, колкото мислеше, че може да се вмъкне под дървото, и легна на лявата си страна върху пластмасовата материя. Извърши всичко това почти несъзнателно. По-голямата част от нея все още беше на „Фенуей парк“ и виждаше как съдията вика Строубъри, виждаше Мо Вон, който бе тръгнал към гумата на питчъра, за да поздрави Том Гордън; можеше да види как Номар Гарсиапара подтичваше от шорта, Джон Валентин — от трета база, Марк Лемке — от втора, за да направи същото. Но преди да стигнат до него, Гордън направи това, което винаги правеше, ако постигнеше „сейф“: посочи с пръст към небето. Само едно бързо посочване с пръста.