Говорейки с отражението си във водата, Триша произнесе напевно:
— Тогава Литъл Блек Самбо каза: „Моля ви, тигри, не вземайте моите хубави нови дрехи“.
Но и това не бе смешно. Нацапа с кал и отеклите си, сърбящи ръце, след това реши да ги измие. Беше глупаво. Проклетите комари щяха да я нахапят и там.
Мравученето в ръката и крака й почти бяха изчезнали; бе в състояние да клекне и да пикае, без да падне. Можеше да се изправи и да върви, макар че изкривяваше от болка лице всеки път, когато завърташе главата си вдясно или вляво — също като госпожа Четуинд от квартала, която бе блъсната в колата си от някакъв възрастен мъж, докато чакала зелено. Мъжът изобщо не пострадал, но горката госпожа Четуинд стоя шест месеца с шина на врата. Може би и на нея ще й сложат такава шина, когато се измъкне от това. Може би щяха да я закарат до болницата с хеликоптер, който имаше червен кръст отдолу, като по филмите, и…
„Откажи се от това, Триша. Шина за твоя врат няма да има. Нито пък хеликоптер.“ Отново плашещият студен глас
— Млъквай — извика тя, но гласът продължи:
„Ти дори никога няма да бъдеш погребана, защото никога няма да те намерят. Ще умреш тук, просто ще се скиташ из тези гори, докато умреш, и животните ще изядат твоето разлагащо се тяло. Докато някой ден се появи ловец и открие твоите кости.“
В последното изречение имаше нещо зловещо правдоподобно — бе чувала подобни истории по телевизионните новини, и то няколко пъти — тя започна отново да плаче. И действително виждаше ловеца, мъж с яркочервен вълнен жакет и оранжева шапка, мъж, който имаше нужда от бръснене. Той търси място да легне в очакване да се появи някоя сърна или просто иска да си отдъхне. Вижда нещо бяло на земята и отпърво си мисли: „Просто камък“. Но когато се приближава, вижда, че камъкът има отвори за очи.
— Спри — прошепна тя, като се върна към падналото дърво и нагърчените остатъци от прострения дъждобран (мразеше го, като че ли той символизираше всичките й нещастия). — Спри, моля те.
Студеният глас обаче не спря. Студеният глас имаше да каже още нещо. Още едно нещо, най-малко.
„Или може би няма просто да умреш. Може би онова нещо там ще те убие и ще те изяде.“
Триша спря при падналото дърво — с едната си ръка се протегна и сграбчи един стърчащ, мъртъв клон — и нервно се огледа. От мига на събуждането си всичко, за което бе способна да мисли, бе колко я сърбеше навсякъде. Калта бе поуспокоила най-лошите сърбежи и пулсациите на ужилванията и тя отново осъзна къде се намира: сама в гората през нощта.
— Поне има луна — каза си, като стоеше до дървото и нервно оглеждаше своята малка сърповидна полянка. Сега тя изглеждаше дори по-малка, като че ли дърветата и храстите бяха пропълзели по-близо, докато бе спала. Пропълзели крадешком.
Лунната светлина обаче не й вдъхна спокойствие, както си мислеше. Тя осветяваше ярко полянката, вярно, но това бе измамна яркост, която правеше всичко да изглежда твърде реално и в същото време — съвсем нереално. Сенките бяха твърде черни и когато лекият вятър раздвижи дърветата, те заплашително и тревожно се раздвижиха.
Нещо простена в гората, като че ли се давеше, простена отново. После настъпи тишина.
Някъде далече се чу бухане на бухал.
Съвсем наблизо изпука съчка.
„Какво беше това?“ — вдигна глава Триша, обръщайки се в посоката, от която бе дошъл звукът. Пулсът й се ускоряваше като при бързо ходене при джогинг, после към тичане. След секунди пулсът й щеше да спринтира, тя — също, изпаднала отново в паника, обезумяла като сърна в бушуващ пожар.
— Нищо, там нямаше нищо — каза си с тих, хриплив глас… подобно на начина, по който говореше майка й, макар че съвсем не бе сигурна дали там наистина нямаше нещо. Не знаеше също, че в една мотелска стая, на тридесет мили от падналото дърво, при което сега стоеше, майка й се бе сепнала в неспокойния си сън, седнала в леглото, все още сънувайки с отворени очи, сигурна, че нещо ужасно се е случило с изгубената й дъщеря или бе на път да се случи.
„Това, което чуваш, е онова нещо, Триша“ — каза студеният глас. Външно тонът му бе тъжен, но в дълбочина — неизразимо ликуващ. — „То идва за теб. Подушило е миризмата ти.“
— Няма нищо — каза Триша с отчаян, шептящ глас, който напълно заглъхваше при всяко потреперване в по-горен регистър. — Хайде, дай ми малко почивка, там няма нищо.