Измамната лунна светлина промени формата на дърветата, превърна ги в призрачни лица с черни очи. Звукът от две триещи се клонки стана сподавен напев на чудовище. Триша вдигна калното си лице, въртейки очите си във всички посоки.
„Това е едно специално нещо, Триша — онова нещо, което дебне изгубените в гората. То ги оставя да се лутат, докато станат добри и уплашени — защото страхът ги прави по-вкусни, той подслажда плътта — и след това идва за тях. Ще го видиш. То ще излезе от дърветата всеки момент. Въпрос на секунди е. И когато го видиш, ще полудееш. Ако има някой наблизо да те чуе, ще си помисли, че пищиш. Но ти ще се смееш, нали така? Защото точно това правят лудите хора, когато животът им свършва, те се смеят… и се смеят… и се смеят.“
— Престани, там няма нищо, няма нищо в гората, престани ти казвам!
Тя прошепна това много бързо, а ръката, която държеше чепа на изсъхналия клон го стисна така, че той се счупи с трясък като от стартов пистолет. Звукът я накара да подскочи и да издаде кратък вик, но не от уплаха. Защото знаеше какво беше това, все пак — просто един клон, който тя бе счупила. Щом все още можеше да чупи клони, значи имаше някакъв контрол над света. Звуците си бяха просто звуци. Сенките бяха просто сенки. Тя можеше да се страхува, можеше да слуша този глупав, предателски глас, но нямаше никакво
(нещо, специално нещо)
в гората. Имаше диви животни и безспорно законът „убий или ще бъдеш убит“ се прилагаше някъде там, в самата тази секунда, но нямаше същество…
„Ето го.“
И наистина.
В този миг, без изобщо да мисли, спряла дишането си несъзнателно, Триша разбра безпощадно, че то наистина съществува. Нещо в нея се бе събудило, същност, която тя не разбираше, специален набор от нерви в покой, които спяха в света, където имаше къщи, телефони и електрически светлини, но се будеха тук, в гората. Нещо, което не виждаше и не можеше да мисли, но можеше да усеща. Тя го чувстваше.
— Хей? — извика към призрачните лица на дърветата. — Хей, има ли някой там?
В стаята на мотела „Касъл Вю“ Куила също го беше събудила. Лари Макфарлънд седна по пижама на ръба на едното от двете легла в стаята и преметна ръка върху рамото на бившата си съпруга. Макар че тя бе облечена само в една тънка, памучна нощница, и той бе сигурен, че под нея не носеше нищо, не изпита никакво желание. Не бе имал сексуални отношения повече от година (освен с лявата си ръка). Тя цялата трепереше. Струваше му се, че всеки мускул на гърба й беше на възел.
— Няма нищо — каза той. — Просто сън. Един кошмар, с който си се събудила, и той те е обсебил.
— Не — каза Куила, като завъртя глава така силно, че косата й леко го перна по бузата. — Тя е в опасност, чувствам го. Ужасна опасност. — И започна да плаче.
Триша не плачеше, не и тогава. В този момент бе твърде изплашена, за да плаче. Нещо я наблюдаваше. Нещо.
— Хей? — опита отново тя. Никакъв отговор… Но то беше там и се движеше, точно зад дърветата около полянката, движеше се отляво надясно. И когато премести поглед, следвайки лунната светлина и едно усещане, чу счупване на клон точно там, накъдето гледаше. Последва тихо дихание… или…? Не беше ли шум от раздвижването на вятъра?
„Ти знаеш по-добре“ — прошепна студеният глас и, разбира се, тя знаеше.
— Не ме наранявай — изплака Триша и сълзите й бликнаха. — Който и да си, моля те, не ме наранявай. Аз няма да ти причиня зло, моля те, не ме наранявай. Аз… съм просто едно дете.
Силата напусна краката й и Триша не падна, а се свлече на земята. Треперейки от ужас, тя се окопа обратно под падналото дърво подобно на малко и беззащитно зверче, в каквото наистина се бе превърнала. Продължаваше почти несъзнателно да се моли да не я нараняват. Сграбчи раницата и я избута пред лицето си като щит. Силни спазми разтърсваха тялото й и когато още един клон изпращя по-наблизо, изпищя. То не бе на полянката, все още не, но почти. Почти.
Дали беше в дърветата? Или в преплетените клони? Нещо с крила, като прилеп?
Тя надникна между горната част на раницата и извивката на дървото-убежище. Видя само протегнати клони на фона на осветеното от луната небе. Нямаше никакво същество между тях — поне не такова, каквото можеха да различат очите й — гората бе застинала в абсолютна тишина. Не се обаждаха птици, не бръмчаха насекоми.
То беше много близо, каквото и да бе то, и сега се колебаеше. Дали да дойде и да я разкъса, или да продължи. Не беше шега и не беше сън. Беше смърт и лудост, стоящи или клечащи, или навярно кацнали точно зад края на полянката. То се колебаеше дали да я вземе сега… или да я остави още известно време да узрее.