Триша лежеше, стиснала раницата и затаила дъх. След цяла вечност изпука друг клон, този път малко по-далече. Каквото и да беше, то се отдалечаваше.
Триша затвори очи. Сълзите й плъзнаха изпод намазаните с кал клепачи и се спуснаха надолу по също така калните бузи. Ъгълчетата на устата й потръпваха. За миг пожела да е мъртва — по-добре мъртва, отколкото ужасяващият страх, по-добре мъртва, отколкото изгубена в гората.
Още по-надалеч изпука друга съчка. Листата се разшумоляха още по-далеч от безветрието. То си отиваше, но знаеше — тя беше тук, в неговата гора. То щеше да се върне. Междувременно нощта се проточваше пред нея като безлюден път от хиляди мили.
„Никога няма да заспя. Никога.“
Когато Триша не можеше да заспи, майка й винаги казваше да си представи нещо. „Представи си нещо хубаво. Това е най-доброто, което можеш да направиш, когато сънчо закъснява, Триша.“
Да си представи, че е спасена? Не, само това щеше да я накара да се чувства по-зле… същото е, както да си представяш вода, когато си жаден.
Тя беше жадна, осъзна — беше жадна… гърлото й бе направо пресъхнало. Предположи, че жаждата идва, когато те напусне най-лошият страх. Извъртя раницата към себе си и с усилие разкопча катарамите. Щеше да е по-лесно, ако е в седнало положение. Но на света нямаше нищо, зарад което да изпълзи изпод дървото тази вечер, нищо в цялата вселена.
„Освен ако то не си върне — каза студеният глас. — Освен ако не се върне и не те извлече навън.“
Тя грабна бутилката с водата, отпи няколко глътки и я върна обратно в раницата. После се загледа продължително в закопчания с цип джоб с нейния уокмен. Страшно й се прииска да го извади и да послуша за малко, но трябваше да пести батериите.
Триша закопча капака на раницата, преди да се поддаде на желанието си, после отново обви ръце около нея. Е, когато вече не беше жадна, какво да си представи? Знаеше точно какво. Представи си, че Том Гордън беше с нея на полянката, че стоеше ей там, край потока, и я пази. Том Гордън в своя бял екип на отбор-домакин; толкова бял, че почти светеше на лунната светлина. Не че в действителност можеше да я пази, защото той просто беше измислен… но някак си я пазеше. Защо пък не?
„Какво беше това в гората?“ — попита го тя.
„Не зная“ — отвърна Том. Той изглеждаше безразличен. Разбира се, можеше да си позволи да изглежда безразличен, нали така? Истинският Том Гордън беше на двеста мили разстояние, в Бостън, и сигурно вече бе заспал зад заключена врата.
— Как го правиш? — попита отново. Как й се спеше, толкова й се спеше, че не съзнаваше, че говори на глас. — Каква е тайната?
„Тайната на какво?“
— На завършването на играта — каза Триша и очите й започнаха да се затварят.
Тя си помисли, че той ще каже — вярата в Бог. Нали винаги посочваше към небето, когато успееше? Или вярата в себе си. Или може би да се бориш с всички сили (мотото на треньора на Триша по футбол: „Бори се с всички сили ти, останалото забрави.“). Но Номер 36 не каза нищо такова, докато стоеше край малкия поток.
„Трябва да се опиташ да се наложиш на първия батър — каза той. — Трябва да го предизвикаш с това първо хвърляне, да изпратиш страйк, който той не може да удари. Той идва на площадката, като си мисли: аз съм по-добър от този човек. Трябва да избиеш тази мисъл от него и е по-добре да не се бавиш. Най-добре е веднага да го направиш. Това е тайната на завършването на играта.“
— Как… „обичаш да правиш първото хвърляне“ — попита Триша, и преди да изрече цялата фраза, заспа. В „Касъл Вю“ родителите й също спяха, този път заедно в тясното легло след един внезапно избухнал изблик за секс. „Ако някой ми бе казал…“, бе последната мисъл на Куила, преди да заспи. „Никога, и след милион години, нямаше да…“, бе тази на Лари.
От цялото семейство Пийт Макфарлънд спеше най-неспокойно в малките часове на тази нощ от късната пролет — пъшкаше и се омотаваше в завивките си, докато неуморно се обръщаше от една страна на друга. В неговия сън той и майка му се караха, вървяха по горския път и се караха, и в един момент той се обърна назад — Триша я нямаше. В тази точка сънят му запъваше; по-точно — засядаше в ума му като кост в гърлото. Той се мяташе в леглото, опитваше се да я изтика. Късната луна се взираше през прозореца, потта върху челото и слепоочията му блестяха.
Той се обърна, а нея я нямаше. Обърна се и я нямаше. Обърна се и я нямаше. Там беше само празният път.
— Не — мърмореше Пийт в съня си, като въртеше глава от една страна на друга, опитвайки се да отблъсне съня, да се освободи от него, преди да го задуши. Не успяваше. Обръщаше се и нея я нямаше. Зад него беше само празният път.