Като че ли изобщо никога не бе имал сестра.
ПЕТИ ИНИНГ
Когато на следващата сутрин Триша се събуди, вратът й така силно я болеше, че едва успяваше да завърти главата си, но тя не обърна внимание на това. Слънцето огряваше сърповидната полянка, обляна с ранна дневна светлина. Чувстваше се като преродена. Тя си спомняше, че през нощта се беше събуждала, цялата в сърбежи, да уринира; спомняше си как беше отишла до потока и бе наложила кал върху ужилените и изпохапаните места под погледа на луната; спомняше си, че беше заспала, докато Том Гордън стоеше да я пази, обяснявайки й някои от тайните в неговата игра. Тя си спомняше също така, че ужасно се беше изплашила от нещо в гората, но, разбира се, там нямаше нищо, което да я наблюдава — просто халюцинации в ужасната нощ. Това бе всичко.
Нещо дълбоко в ума й се опитваше да отрече всичко това, но Триша нямаше желание да го слуша. Нощта бе свършила. Тя не искаше да се връща повече към нея, нито към онзи скалист хълм и да си спомня своето падане до дървото с осите. Вече бе ден. Търсаческите екипи отдавна са тръгнали и тя щеше да бъде спасена. Знаеше това. Заслужаваше да бъде спасена след цялата ужасна нощ в гората.
Тя изпълзя изпод дървото, като буташе раницата пред себе си, изправи се на крака, сложи шапката си и накуцвайки, се отправи към потока. Изми калта от лицето и ръцете си, погледна към облака от мушици, който вече се бе оформил около главата й, и неохотно намаза пресен слой от лепкавата кал. Докато вършеше всичко това, си спомни как, като малки, двете с Пепси играха на козметичен салон. Кашата, направена от козметиката на госпожа Робичод, бе така ужасна, че им се разкрещя да се махат от къщи, просто да изчезват, докато не е загубила контрол над себе си и не ги е смачкала от бой. И двете бяха изхвърчали навън, както си бяха — целите в пудра и руж, с очни линии и зелени сенки на очите и страстно червено червило върху устните, изглеждайки като най-младите стрийптизьорки в света. Отидоха в къщата на Триша, където Куила отпърво зяпна, а после се смя до сълзи. Накрая ги хвана за ръката и ги заведе в банята, където им даде тоалетно мляко, за да се почистят.
— Разнесете нагоре внимателно, момичета — промърмори сега Триша. Когато лицето й беше готово, тя изплакна ръцете си в потока и изяде остатъка от сандвича с риба тон, а после и половината от стръковете целина. Зави хартиената торба — запасите й бяха до тук. Яйцето бе свършило, сандвичът с риба тон — свършил, картофеният чипс — свършил, бисквитите „Туикс“ — също бяха свършили. Оставаха й половин бутилка швепс (всъщност по-малко от половината), половин бутилка вода и няколко стръка целина.
— Няма значение — каза тя, като прибра празната торба и останалите стръка целина обратно в раницата. Напъха и парцаливия дъждобран. — Няма значение, защото търсаческите екипи отдавна са тръгнали. Един от тях ще ме намери. Най-много до обяд — и ще обядвам в някоя закусвалня. Хамбургер, пържене картофи, мляко с шоколад, ябълков пай. — Стомахът й изкъркори при тази мисъл.
След като прибра нещата си, Триша намаза с кал и ръцете си. Слънцето огряваше полянката — денят бе ясен, като обещаваше да бъде горещ — и тя се движеше малко по-леко. Протегна се, потича на едно място, за да се раздвижи, и завъртя главата си наляво и надясно, докато схванатостта във врата й понамаля. Известно време се ослушваше за гласове, за лай на кучета, за онова неравномерно „уоп-уоп-уоп“ на хеликоптерната перка. Нищо освен ударите на кълвач, който търсеше дневната си дажба.
„Всичко е наред, имам предостатъчно време. Юни е, най-дългите дни в годината. Ще следвам потока. Дори ако не ме намерят веднага търсаческите екипи, потокът ще ме изведе при хора.“
Но когато слънцето се издигна в зенита, потокът я отведе до гори и до още повече гори. Стана горещо. Малки вадички пот започнаха да очертават линии по нейната кална обвивка. По-големи петна — тъмни кръгове, се оформиха около мишниците на ризата й с надпис „36 Гордън“; едно друго петно, във формата да дърво, се появи между плешките. Косата й — кална, мръсна и тъмна, вместо руса, висеше около лицето й. Надеждата бавно гаснеше, а енергията, с която бе тръгнала от полянката в седем, свърши към десет. Около единадесет се случи нещо, което понижи духа й.
Бе стигнала билото на един склон — малко по-полегат, покрит с листа и борови иглички — и спря за почивка, когато чувството, че някой я наблюдава, я накара отново да настръхне. Нямаше смисъл да си казва, че не е вярно, защото бе точно така.
Триша бавно се завъртя в кръг. Не видя нищо, гората като че ли отново се бе смълчала — нямаше ги типичните северноамерикански катерици да шумят и да подскачат в листата и храсталаците, нямаше и обикновени катерици от другата страна на потока, не се обаждаха и сойките. Кълвачът все още чукаше, в далечината все още се чуваха враните, но тук бе само тя и жужащите комари.