— Кой е там? — извика.
Отговор, разбира се, нямаше. Триша заслиза надолу по склона, като се придържаше за храстите, защото земята под краката й бе хлъзгава. „Просто си въобразявам“ — мислеше тя… но съвсем не бе сигурна, че е така.
Потокът ставаше все по-тесен и това със сигурност не беше от въображението й. Докато го следваше надолу по дългия, посипан с иглички склон, а после през една трудна за преминаване горичка от широколистни дървета — твърде много храсти и твърде много от тях трънливи — потокът непрекъснато се свиваше, за да се превърне в ручейче, широко само осемнадесет инча18.
То се губеше в гъста група храсталаци. Триша си проби път през най-близко растящите до потока, вместо да заобикаля, защото се страхуваше да не го изгуби. Нещо в нея й казваше, че и да го изгуби, е без значение, защото той почти със сигурност нямаше да я отведе там, където искаше, а вероятно и не водеше изобщо до никъде. Истината бе, че връзка й с потока бе емоционална, бе се привързала към него, щеше да каже майка й — и нямаше сили да го изостави. Без него просто щеше да е дете, което се скита в гъсти гори без никакъв план. Самата мисъл караше гърлото й да се свива, а сърцето й да ускори пулса си.
Тя излезе от храсталака и потокът се появи отново. Триша го следваше със забита надолу глава и намръщено изражение, изцяло погълната, също като Шерлок Холмс, който върви по следите, оставени от Баскервилското куче. Тя не забеляза промяната в ниската растителност от храсти в папрати, нито факта, че много от дърветата, през които сега се виеше потокът, бяха изсъхнали, нито това, че почвата под краката й бе започнала да омеква. Цялото й внимание бе фокусирано върху потока. Следваше го с наведена надолу глава, напълно съсредоточена.
Потокът започна отново да се разширява и в продължение на около петнадесет минути (това беше към обяд) си помисли, че той, в края на краищата, нямаше изведнъж да изчезне. Осъзна, че ставаше все по-плитък; в действителност вече не беше нещо повече от поредица локви, затлачени с жабуняк, гъмжащи от подскачащи по повърхността мушици. След около десет минути маратонката й потъна в земята, превърната в измамна коричка мъх, запълнена с водниста кал. Калта преля над глезена й и Триша дръпна обратно крака си с кратък вик на отвращение. Бързото и силно дръпване събу наполовина маратонката от крака й. Триша издаде още един вик и се хвана за дънера на едно изсъхнало дърво.
Огледа и видя, че бе навлязла в нещо като призрачна гора, навярно някога тук бе преминал пожар. Пред нея (а вече и около нея) се простираше начупен лабиринт от отдавна мъртви дървета. Земята, върху която лежаха, беше блатиста и влажна. От неподвижните локви застояла вода се издигаха, подобно гърбове на костенурка, малки хълмчета, покрити с трева и избуяли плевели. Из въздуха жужаха комари и танцуваха водни кончета. Сега имаше много повече кълвачи, чието почукване отекваше в далечината, десетки според звука. Толкова много мъртви дървета, толкова малко време.
Потокът на Триша се губеше в това тресавище и изчезваше.
— Какво ще правя сега, хъ? — попита с отпаднал, уморен глас. — Ще бъде ли някой така добър да ми каже?
Имаше много места, където можеше да седне и да помисли; повалените дървета бяха навсякъде, някои все още носеха следи от огъня по овъглените си тела. Първото обаче, върху което се опита да седне, поддаде под тежестта й и тя се намери на влажната земя. Извика, влагата подмокри дъното на дънките й — господи, как мразеше мокро дъно на панталони — и скочи на крака. Отвътре дървото бе изгнило; по току-що счупените краища пълзяха буболечки. Триша ги гледаше, парализирана от отвращение. После отиде при друго паднало дърво — изглеждаше здраво, и тя се отпусна върху него с поглед, забит в мочурището. Какво да прави по-нататък?
Умът й не бе толкова свеж, колкото сутринта, но изглеждаше, че има само две възможности: да стои на едно място и да се надява, че спасението щеше да дойде, или да се движи и да се опита да го срещне. Предполагаше, че стоенето на едно място имаше някакъв смисъл: съхраняване на енергията и всичко там друго. Но накъде ще върви без потока? Сигурното бе, че нищо не беше сигурно. Можеше да върви към цивилизацията, както и в обратна посока на цивилизацията. Можеше дори да се окаже, че си движи в кръг.
От друга страна („Винаги има друга страна, сладурче“ — бе казал веднъж баща й.), тук нямаше какво да се яде, миришеше неприятно на кал и изгнили дървета, а и кой знае какви още гадости имаше тук. Идеята беше ужасна. Малката сърповидна полянка бе Дисниленд в сравнение с мочурището.