Стана и се взря в посоката, от която потокът бе намалявал постепенно, преди напълно да изчезне. Гледаше през лабиринт от стволове на сиви дървета, но си мислеше, че може да види нещо зелено отвъд тях. Да се издига нещо зелено. Може би някой хълм? С боровинкови храсти? Хей, защо не? Вече бе минала покрай няколко групи такива храсти, целите отрупани с боровинки. Трябваше да набере от тях, да ги сложи в раницата си, но се страхуваше да не изгуби потока. Сега обаче потокът беше изчезнал и тя отново изпитваше глад. Не остър (поне не още), но със сигурност беше гладна.
Триша направи две крачки напред, изпробва с крак меката почва и наблюдаваше с лошо предчувствие как водата извира около маратонката й. Дали не означаваше, че отиваше навътре? Къде?
— Може да има плаващи пясъци — промърмори тя.
„Точно така! — веднага се съгласи студеният глас. Той като че ли се забавляваше. — Плаващи пясъци! Алигатори! Да не говорим за малки сиви човечета от «Досиетата Х» със сонди за вземане на проби от твоята плът!“
Триша се върна назад по стъпките, които бе направила, и отново седна. Бе си прехапала долната устна без да съзнава. Да върви или да стои тук? Да стои тук или да върви?
Това, което я тласна да тръгне след около десет минути, бе една сляпа, най-невероятна надежда… мисълта за боровинките! По дяволите, тя беше готова сега да опита дори листата. Триша се видя как бере яркочервени боровинки на склона на един приятно зелен хълм, също като момичето от илюстрациите в нейния учебник (беше забравила калната маска върху лицето си и заплетените, мръсни висулки, в които се бе превърнала косата й). Тя видя как си проправя път към билото на хълма, като пълнеше раницата си с боровинки… накрая стигна върха, погледна надолу и видя…
„Път. Виждам един черен път с огради от двете страни… пасат коне… и постройка в далечината. Червена, с бял перваз.“
Луда! Напълно откачена!
Или? Ами ако седеше само на половин час път от спасението, все още изгубена, защото се страхуваше от малко лепкава кал?
— Добре — каза тя, като стана и нервно нагласи презрамките на раницата си. — Добре, боровинки, хайде. Но ако стане твърде гадно, ще се върна обратно.
За последно притегна презрамките и тръгна отново, като вървеше бавно по все по-мократа земя, изпробвайки я при всяка стъпка, като заобикаляше стоящите като скелети дървета и падналите безразборно изсъхнали стволове.
Накрая — може би половин час, след като бе тръгнала, може би четиридесет и пет минути — Триша откри това, което хиляди (може би дори милиони) мъже и жени бяха открили преди нея; когато станеше твърде гадно, твърде късно е да се върнеш назад. Тя направи крачка от подгизнала, но устойчива почва, към едно хълмче, което изобщо не беше хълмче, а само така изглеждаше. Кракът й пропадна в някакво студено, лепкаво вещество, твърде гъсто, за да бъде вода, и твърде рядко, за да е кал. Залитна, сграбчи един стърчащ изсъхнал клон, извика от уплаха и раздразнение, когато той се счупи в ръката й. Падна във високата трева, гъмжаща от насекоми. Успя да застане на коляно и издърпа крака си от тинята. Той излезе с мляскащо „пльоп“, но маратонката й остана някъде долу.
— Не! — изкрещя достатъчно силно, за да изплаши една голяма и бяла птица, която излитна, проточила дългите си крака зад себе си, като струна в небето. На друго място и по друго време Триша щеше да съзерцава това екзотично видение в екстаз, но сега птицата бе отбелязана бегло като факт. Тя се завъртя на коленете си, левият й крак беше покрит с блестяща черна кал чак до коляното, и пъхна ръка в запълнената с вода дупка, която временно беше погълнала маратонката й.
— Не можеш да ми я вземеш! — гневно извика тя. — Тя е моя и ти… не можеш… ДА Я ВЗЕМЕШ!
Заопипва в студената киша, като пръстите й късаха мембраната от корени или се провираха между тези, които бяха твърде дебели, за да бъдат разкъсани. Нещо живо се допря за кратко в дланта й, а после изчезна. Малко по-късно ръката й хвана маратонката и я издърпа навън. Триша я погледна — една обувка, покрита с черна кал, точно като за едно изцяло кално момиче, напълно нещастно, направо кучешки фъшкии, щеше да каже Пепси — и започна да плаче. Тя вдигна нагоре маратонката, наклони я и от нея се изля струя мътна течност. Това я накара да се разсмее. Около минута седя на хълмчето с кръстосани по турски крака и спасената маратонка в скута, като се смееше и плачеше в центъра на една черна, въртяща се вселена от мушици, докато дърветата стояха на стража около нея, а щурците свиреха.