Най-после плачът й премина в подсмърчане, а смехът — в сподавени и лишени от хумор хихикания. Тя откъсна трева от хълмчето и избърса, колкото можеше, маратонката отвън. После отвори раницата, разкъса празната торба от обяда и с парчетата изчисти гнусотията отвътре. Смачка на топка и с безразличие ги хвърли зад себе си. Ако някой искаше да я арестува за замърсяване на това противно, грозно, вонящо място, да заповяда.
Тя се изправи, като все още държеше маратонката в ръка, и погледна напред.
— О, мамка му — изруга Триша.
За първи път в живота си изругаваше на глас. (Пепси понякога го правеше, но Пепси си беше Пепси.) Вече виждаше по-ясно зеленото, което помисли за височина. Бяха малки хълмчета, това бе всичко, просто още малки хълмчета. Между тях имаше още повече застояла, блатиста вода и повече дървета, като преобладаващата част бяха мъртви, но някои имаха зеленина по върховете. Тя чуваше квакането на жабите. Никакъв висок хълм. От мочурище — в блато, от трън та на глог.
Тя се обърна и погледна назад, но вече не можеше да каже откъде беше влязла в тази, прилична на чистилище, зона. Ако се бе сетила да маркира мястото с нещо ярко — например парче от своя противен, изпокъсан дъждобран — щеше да може да се върне обратно. Но не се бе сетила и вече бе късно.
„Може да се върнеш назад и по друг път — знаеш горе-долу посоката.“
Може би, но тя, първо на първо, нямаше да слуша този глас, който я вкара в кашата.
Триша се обърна към хълмчетата и мътните отблясъци на слънцето върху застоялата, покрита с нечиста пяна, вода. Имаше достатъчно дървета, за които да се държи, а и блатото все някъде трябваше да свърши, нали така?
„Лудост е даже да си го помислиш.“
Разбира се. То си беше налудничава ситуация.
Триша постоя още малко, мислите й сега се насочиха към Том Гордън и тази особена негова неподвижност — това, как стоеше на гумата на питчъра и гледаше към един от кетчърите19 на „Ред Сокс“, Хетъбърг или Въритек, да подаде знака. Така неподвижен (точно както тя стоеше сега), като че ли цялата тази всеобхващаща неподвижност някак си се излъчваше от раменете му и витаеше около него. А после позицията за хвърляне и самото хвърляне.
„Той има ледена вода във вените си“, казваше баща й.
Тя искаше да се измъкне оттук, от това противно блато, а след това и от проклетата гора; искаше да се върне там, където имаше хора и магазини, и алеи, и телефони, и полицаи, които биха ти помогнали, ако се загубиш. И си мислеше, че може да го направи. Ако имаше само малко от старата ледена вода във вените си.
Нарушавайки собствената си неподвижност, Триша събу и другата си „Рийбок“ и върза връзките на двете маратонки заедно. После ги провеси на врата си като тежестите на стенен часовник с кукувичка, размисли за чорапите и реши да ги остави на краката си, нещо като компромис („като щит срещу тинята“ бе мисълта, която всъщност мина през главата й). Тя нави дънките си нагоре до коленете, след това пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — каза тя. Нагласи своята шапка „Сокс“ (този път с козирката назад, защото така бе страхотно) и започна отново да върви.
Триша прескачаше от хълмче на хълмче внимателно и предпазливо, като често вдигаше глава и хвърляше бързи погледи, за да си определи ориентир, а след това се движеше към него, също както бе правила вчера. „Само дето днес няма да изпадна в паника и да започна да бягам — мислеше си тя. — Днес имам ледена вода във вените си.“
Измина час, след това още един. Вместо да се втвърдява, земята ставаше все по-мочурлива. Накрая изобщо нямаше твърда почва с изключение на хълмчетата. Триша скачаше от едно на друго, като си помагаше с клоните и храстите, където можеше, или държеше ръцете си разперени за равновесие, като въжеиграч, който няма за какво да се държи. Накрая стигна до място, където нямаше никакво хълмче за скачане. Пое дъх, за да се успокои, после стъпи в застоялата вода, като стресна облак водни мушици и предизвика неприятна воня на изгнил торф. Водата стигаше малко под коленете й. Това в което потъваха краката й, беше като студено желе на бучки. Жълтеникави мехури излизаха на повърхността на размътената вода; в тях се въртяха черни частици от кой знае какво естество.
— Гадно — простена тя, като се отправи към най-близкото хълмче. — О, колко гадно. Гадно-гадно-гадно. Все едно да мачкаш червеи.
Тя вървеше приведена напред, с големи крачки, като всяка една от тях завършваше със силно дръпване, когато изваждаше навън крака си. Опита се да не мисли за това, което щеше да се случи, ако не успееше да го направи, ако залепнеше в тинята по дъното и започнеше да потъва.
19