Выбрать главу

— Гадно-гадно-гадно. — Бе й станало като напев. Потта се стичаше по лицето й на топли вадички и лютеше в очите й. Щурците като че ли бяха запънали на един висок, безкраен тон: риииииии… Напред пред нея, на хълмчето, което беше нейната следваща спирка, три жаби изскочиха от тревата и цопнаха във водата — плип-плип-пльоп.

— Дрън-дрън-пляс — отвърна и изнурено се усмихна.

Имаше попови лъжички, сигурно с хиляди, които плуваха в жълто-черната мътилка около нея. Като гледаше надолу към тях, единият от краката й попадна на нещо твърдо и покрито със слуз — дънер може би. Триша успя да се задържи на него, без да падне, и да прецапа до хълмчето. Като дишаше тежко, тя се измъкна от водата и с безпокойство огледа покритите си със слуз крака, почти сигурна, че ще ги види целите налепени с гърчещи се пиявици или нещо дори по-лошо. Нямаше нищо ужасяващо (доколкото можеше да види), но беше покрита с черна тиня чак до коленете. Тя смъкна чорапите си, станали черни, а бялата кожа под тях приличаше на чорапи повече, отколкото те самите. Това накара Триша безумно да се разсмее. Полегна назад на лакти и зарева към небето, отказвайки да се смее като

(лудите хора),

като пълна идиотка, която просто не може да спре. Когато най-после се овладя, изстиска чорапите, обу ги и се изправи. Застана права с ръка над очите си, избра едно дърво, на което голям клон в ниското се бе пречупил и краят му висеше във водата. Определи го за следващата си цел.

— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — уморено каза и тръгна отново. Вече не мислеше за боровинки; всичко, което искаше, бе да се измъкне веднъж завинаги от това място.

Има етап, на който хората, принудени да разчитат само на собствените си сили, спират да живеят и започват просто да оцеляват. Тялото, при изразходване на всичките си настоящи източници на енергия, се насочва към запасите си от калории. Остротата на мислите започва да отслабва. Възприятията стават както по-ограничени, така и погрешно по-ярки. Нещата се виждат с размити контури. Триша Макфарлънд доближи тази граница между живота и оцеляването, когато вторият й следобед в гората клонеше към края си.

Това, че сега се движеше на запад, не я тревожеше особено. Тя считаше (навярно правилно), че да се движи постоянно в една посока бе може би най-доброто, което можеше да направи. Беше гладна. Трябваше да се движи точно по права линия. Ако се отклоняваше вляво или вдясно, можеше да не излезе от миризливата дупка до мръкване. Тази мисъл й бе непоносима. Веднъж пи вода от бутилката, около четири изпи и остатъка от швепса, без да го осъзнава.

Мъртвите дървета все по-малко приличаха на дървета и все повече на гигантски стражи, забили чепатите си крака в неподвижната черна вода. „Съвсем скоро ще оживеят“ — помисли си тя. Докато газеше покрай тях (никакви хълмчета почти на тридесет фута разстояние в която и да е посока), стъпи на затрупан от тинята корен, просна се по корем, цопна и ахна. Устата й глътна от тинестата вода, изплю я бързо и с вик. Ръцете й изглеждаха жълтеникаво лигави, сякаш изкиснати. Измъкна ги от водата и ги вдигна пред себе си.

— Добре съм. Да, аз съм добре.

Раницата й беше още суха, което бе важно, защото вътре беше уокменът, единствената й връзка със света.

Мръсна, цялата мокра отпред, Триша продължаваше пътя си. Новият ориентир бе едно мъртво дърво, което от средата нагоре се разкрояваше в буквата Y на фона на слизащото към хоризонта слънце. Тя се отправи към него. Стигна едно хълмче, хвърли му бърз поглед, но продължи през водата, вместо да стъпи на него. Какво толкова? Така беше по-бързо. Отвращението й от студеното изгнило желе на дъното беше изчезнало. Човек свиква с всичко, ако му се наложеше. Вече го знаеше.

След първото си падане във водата Триша започна да прекарва времето на деня с Том Гордън. Отначало това изглеждаше странно — дори неестествено — но докато дългите часове на късния следобед течаха, тя съвсем изгуби представа за себе си: бърбореше неестествено, като му казваше към кой ориентир да върви, обясняваше, че вероятно пожар бе причинил това блато, уверяваше го, че скоро ще се измъкнат от него, че това не може да продължава вечно. Вярваше, че „Ред Сокс“ ще спечелят двадесет точки в играта довечера, така че да не се притеснява там, в съблекалнята на стадиона. Внезапно вдигна глава.

— Чуваш ли нещо? — попита.

Том — едва ли, но тя чуваше: монотонния, пулсиращ звук от перките на хеликоптер. Далечен, но ясно доловим. Беше на едно хълмче, когато чу звука. Скочи на крака и се завъртя на триста и шестдесет градуса, заслонила очите си с ръка, взряна напрегнато в небето. Не видя нищо, звукът изчезна.