Когато доближи последните фидълхеди на второто хълмче, ръката й замръзна на място. Отново чу приспивното жужене на мухите. Този път доста по-силно. Там, където тресавището свършваше, бе задръстено със сухи клони и потопени под водата храсти. Имаше само един проходим брод и трябваше да мине през него, ако не искаше да изгуби още два часа.
Дори там й се наложи да прескочи едно паднало дърво. Думата „паднало“ изобщо не бе точна. По него видя резки като ония… и макар че в долния край на стеблото му се криеше в гъстите храсти, мястото на пречупването бе свежо — сякаш някой преди миг не просто го бе съборил, а пречупил като клечка за зъби.
Жуженето ставаше все по-силно. Останалата част от сърнето — по скоро остатъците от него — лежаха на показ до фидълхедите, близо до мястото, където Триша най-после се изкачи, измъквайки се навън от блатото. Трупът бе разкъсан на две парчета, съединени с лъщящо от мухи кълбо черва. Единият крак бе откъснат и подпрян на дънера на близкото дърво като бастун.
Триша закри устата си с длан да не повърне и забърза напред, издавайки кратки звуци „ърк-ърк“. Опитваше се да не хълца. Нещото, убило сърнето, може би искаше тя да хълца? Здравата част в нейния разум (все още значителна) казваше не, а болната — че онова нещо нарочно е опръскало с кръв най-богатите находища с фидълхеди в блатото и разкъсало тялото на сърнето. И ако наистина бе така, може би иска да я накара да изхвърли навън и малкото храна, която беше успяла да отмъкне?
„Да. Така е. Ти просто си една страхливка. Забрави. И престани да хълцаш, за бога!“
Звуците „ърк-ърк“ — като големи, месести хълцукания — се разредиха, докато тя вървеше на запад (водеше се по слънцето), а и звукът от бръмченето на мухите отслабна. Когато напълно изчезна, Триша събу чорапите и нахлузи отново маратонките. Чорапите й! спомняше си как ги беше обула в спалнята в Санфорд, просто седеше на ръба на леглото в спалнята и ги обуваше, докато пееше „Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб“. Парче на „Бойз то дъ макс“; двете с Пепси считаха „Бойз то дъ макс“ за страхотни, особено Адъм. Спомняше си и слънчевото петно на пода. Спомняше си и плаката на „Титаник“ върху стената. Споменът — как си обуваше чорапите, седнала на ръба на леглото в спалнята, беше ясен, но много далечен. Същото, както старите хора като баба й си спомняха неща, случили се в тяхното детство. Чорапите й, о, чорапите й сега! По-скоро — дупките, които се държаха на конци! Това я накара отново да се разплаче (може би защото самата се чувстваше като дупки, държащи се на конци), но се овладя. Нави чорапите и ги пъхна в раницата.
Точно закопчаваше катарамите на капака, когато отново чу звука „уъп-уъп-уъп“ от въртящите се перки на хеликоптер. Този път много по-близо. Триша скочи на крака и се завъртя в кръг, мокрите й дрехи шляпаха около нея. И там, далече на изток, чернеейки се на фона на небето, имаше две фигури. Заприличаха й на водните кончета от онова далечно Блато на мъртвото сърне. Нямаше смисъл да маха и да вика, бяха на стотици мили разстояние, но го направи, така или иначе — просто не можа да се въздържи. Накрая, когато гърлото й прегракна, се отказа.
— Гледай, Том — каза, като ги следваше с тъжен поглед отляво надясно… от север на юг. — Виж, те се опитват да ме намерят. Само да дойдат малко по-близо…
Но те не дойдоха. Невидими, те изчезнаха зад височината на гората. Триша стоеше на място, без да помръдне, докато звукът на мотора се стопи в монотонното пеене на щурците. Изпусна една дълбока въздишка и коленичи, за да завърже маратонките. Не усещаше вече, че нещо я наблюдава, това бе…
„О, лъжкиня такава — каза студеният глас — той се забавляваше. — Ти, малка лъжкиня такава.“
Не, тя не лъжеше, поне не нарочно. Бе толкова изморена и объркана, че изобщо не бе сигурна какво усещаше… освен, че все още е гладна и жадна. Сега, извън тинята и калта (и далече от разкъсаното тяло на сърнето), тя усети глада и жаждата осезателно. Мина й през ума да се върне и да набера още от фидълхедите въпреки всичко — можеше да заобиколи тялото на сърнето и най-окървавените места, разбира се.
Пепси губеше търпение, ако Триша си одраскаше коляното при карането на ролери, или паднеше, докато се катереха по някое дърво. Ако видеше сълзите в очите й, вероятно щеше да каже: „Не ми се прави на изнежена фръцла Макфарлънд.“ Бог знаеше, че тя не се правеше на изнежена фръцла относно едно мъртво сърне, не и в ситуация като тази, но…
…но тя се страхуваше, че онова нещо, което беше убило сърнето, можеше все още да е там. Все още да я наблюдава и да чака. Надяваше се, че ще се върне.