Колкото до това, да пиеше вода от блатото, работата ставаше сериозна. Мръсотията беше едно на ръка. Другото бяха мъртвите мушици и яйцата на комарите. Можеха ли комарите да се излюпят в стомаха на човек? Навярно не. Искаше ли да разбере със сигурност? Определено не.
— Вероятно ще намеря други фидълхеди. Нали така, Том? А също и боровинки.
Том не отвърна, но преди да я осенят нови мисли, тя тръгна отново.
Вървя на запад още три часа, в началото бавно, а после по-бързо, навлизайки в област с високи дървета. Краката я боляха, гърбът й пулсираше, но нито едно от болезнените места не я занимаваше. Дори гладът бе изтласкан от съзнанието й, когато светлината на деня премина от златно в червено, жаждата вече избухваше в мозъка на Триша. Гърлото й пулсираше; усещаше езика си като прашасал червей. Проклинаше се, че не пи вода от блатото, когато имаше тази възможност. Изведнъж извика: „По дяволите, връщам се“.
„По-добре недей, сладка моя — каза студеният глас. — Никога няма да намериш пътя обратно. Дори да имаш достатъчно късмет, дори перфектно да се ориентираш, ще бъде тъмно, преди да стигнеш там… и кой знае какво ще те чака?“
— Млъкни — каза отпаднала, — просто млъкни глупава, подла кучко такава.
Но, разбира се, глупавата и подла кучка бе права. Триша се обърна пак в посоката на слънцето — сега то бе оранжево. Жаждата й ставаше все по-нетърпима — ако бе така остра в осем часа, каква ли щеше да бъде в полунощ? Колко време можеше човек да живее без вода? Не можеше да си спомни, въпреки че бе попадала на този определено смешен факт — беше сигурна, че го е чела някъде. Във всеки случай, не толкова дълго, колкото можеше да издържи без храна. Какво ли щеше да е, ако умреш от жажда?
— Няма да умра от жажда в проклетата стара гора… нали, Том? — попита, но Том нищо не казва.
Истинският Том Гордън сигурно вече наблюдаваше играта. Тим Уейкфийлд, умелият питчър на Бостън, срещу Анди Петит, младия левак на „Янките“. Гърлото на Триша пулсираше. Бе й трудно да преглъща. Спомни си как беше валяло (както споменът как си обуваше чорапите, седнала на ръба на леглото в спалнята, и този спомен също така изглеждаше много далечен) и пожела отново да завали. Щеше да излезе изпод дърветата и да танцува с вдигната назад и нагоре глава, разперени ръце, с отворена уста; да танцува като Снупи върху своята кучешка къщичка.
Движеше се тежко между боровете и смърчовете, които растяха все по-нависоко и бяха по-добре разположени, тъй като тази част на гората ставаше все по-стара. Светлината на залязващото слънце се процеждаше косо през дърветата във все по-силни цветове. Щеше да мисли, че дърветата и оранжево-червената светлина бяха красиви, ако не беше жаждата… Една част от съзнанието й обаче отбеляза тази красота въпреки физическото й изтощение. Светлината беше прекалено ярка. Слепоочията й пулсираха от главоболие, а гърлото й бе свито като главичката на карфица.
В това състояние отпърво възприе звука на течаща вода като слухова халюцинация. Не можеше да бъде истинска вода; проклетото нещо обаче се чуваше твърде близо. Обърна се натам, като тръгна на югозапад, а не право на запад, промъкваше се под ниските клони и прескачаше падналите дънери като в хипнотичен транс. Когато звукът стана още по-силен — твърде силен, за да го сбърка с каквото и да е друго — Триша започна да тича. Подхлъзна се два пъти по килима от борови иглички и пресече направо през грозна долчинка с коприва, която изпоожули ръцете и китките й. Десет минути след чуването на слабия звук от течаща вода, стигна висок, стръмен склон с няколко сиви скални издатъци. Под тях кипеше и се пенеше буен поток, в сравнение с който нейният първи ручей изглеждаше не по-пълноводен от капките, които падат от края на маркуч, по който водата е спряна.
Триша тръгна по края на склона, въпреки че една погрешна стъпка щеше да я изпрати, премятайки се през глава надолу поне двадесет и пет фута, и това навярно щеше да я убие. Пет минути, след като вървя срещу течението на потока, стигна до нещо като груб жлеб, който слизаше в клисурата, където течеше потокът. Беше естествен улей, покрит с падали десетилетия наред листа и борови иглички.
Тя седна в горния край на улея, също като дете, което се кани да се спусне по пързалка. Плъзна се надолу, все още в седнало положение, кота забавяше движението с ръце и използваше краката си за спирачки. Някъде по средата започна да спира. Не толкова, за да се опита да спре — това много вероятно щеше де я изпрати отново с премятане във въздуха, и легна по гръб, постави ръцете си с преплетени пръсти под врата, затвори очи и се помоли за най-доброто.