Спускането до дъното бе кратко и разтърсващо. Триша блъсна един стърчащ камък с дясното си бедро, а друг удари преплетените й пръсти така силно, че те се вдървиха. Ако не беше сложила ръцете под главата, този втори камък можеше да й разцепи черепа или нещо още по-лошо. „Гледай да не си счупиш врата“ — казваха възрастните, а тази беше една от любимите приказки на баба Макфарлънд.
Тя удари дъното с тъп удар, от който костите й изхрущяха, и в същия миг маратонките й се напълниха с леденостудена вода. Измъкна ги, завъртя се обратно, легна по корем и започна да пие, докато не усети пробождане в челото, както когато гладна и запотена твърде бързо се нагълтваше със сладолед. Триша измъкна от леденото течение лицето си, от което капеше вода, а калта се беше размазала. Погледна смрачаващото се небе задъхана и блажено ухилена. Беше ли опитвала някога толкова вкусна вода? Не. Беше ли опитвала някога нещо толкова вкусно? Абсолютно не. Удоволствие от висша класа. Потопи пак лицето си и пи отново. Най-после стана, оригна се и се засмя нервно. Усещаше стомаха си подут, изпънат като тъпан. В момента дори не бе гладна.
Улеят бе твърде стръмен, за да се изкачи обратно; можеше да стигне до средата или дори по-нависоко, рискувайки ново търкаляне към дъното. От другата страна на потока обаче имаше доста стърчащи камъни, които можеше да използва като стъпала. Трябваше да върви, да върви, преди да се стъмни отново. Защо не? Утолила жаждата, отново се чувстваше силна, прекрасно силна. И уверена. Блатото остана назад, бе намерила нов поток. Добър поток.
„Да, но какво ще кажеш за онова нещо?“ — попита студеният глас.
Триша отново се разтрепери от този глас. Това, което той казваше, бе лошо; но че в нея откри едно тъмно момиче, бе още по-лошо.
„Забрави ли за онова специално нещо?“
— Ако изобщо има специално нещо, то вече си е отишло. Обратно при сърнето може би.
Беше вярно, или поне изглеждаше вярно. Усещането, че някой я наблюдава или дебне, изчезна. Студеният глас го знаеше и нищо не каза. Триша откри, че си представя неговия собственик — една пакостлива, малка сладурана, с изкривена в подигравателна гримаса уста, която приличаше леко, само по чиста случайност, на самата Триша (както при прилика с втора братовчедка). Вече крачеше гордо, раменете й — стегнати и изправени, юмруците — стиснати, самата дързост и непукизъм.
— Омитай се или си остани там! Ти не можеш да ме уплашиш! Мамка ти!
Ето че от устата й отново излезе онова, което Пепси наричаше „ужасната, безочлива дума“, но Триша изобщо не съжаляваше. Тя даже си представи как я казва на Пийт, ако Пийт отново започнеше всички ония свои глупости за Малдън, докато се прибираха вкъщи от училище. Малдън това и Малдън онова, татко това и татко онова, а какво щеше да стане, ако просто му кажеше: „Хей, Пийт, мамка ти“, как ти харесва това? Триша го виждаше опулен насреща й, зяпнал, с увиснало чене. Това я накара да захихика.
Тя се изправи, приближи се към водата, избра четири камъка, които щяха да я преведат през водата, и от един на друг, премина през коритото на потока. След като вече беше на другия бряг, внимателно се заспуска по склона.
Наклонът постепенно се увеличаваше, а потокът край нея ставаше все по-шумен, като се блъскаше и пенеше в скалистото си легло. Когато стигна едно открито място, където земята бе относително равна, реши да остане тук за през нощта. Въздухът бе станал плътен и сенчест; ако опиташе да продължи надолу по склона, рискуваше да падне. Тук всъщност съвсем не бе лошо; можеше поне да вижда небето.
— Мушиците обаче са ужасни — извика, пляскайки с ръка по комарите около лицето и по врата. Отиде при потока за кал, но — сори, ха-ха, малка шега, моето момиче — нямаше кал. Скали — колкото искаш, но кал никаква. Поседя няколко минути върху петите си, докато мушиците упражняваха лупинги пред очите й, размисли върху нещата и кимна с глава. Отстрани боровите иглички с ръка, загреба с шепи от меката пръст, поля я с вода от бутилката. Замесваше кал с пръстите си, като самият процес й доставяше огромно удоволствие (както баба й Андерсън месеше хляб в своята кухня през съботните сутрини). Щом получи отлична, добре размачкана лепкава смес, започна да я размазва по цялото си лице. Докато свърши, стана тъмно.
Триша се изправи, като все още търкаше кал по ръцете си, и се огледа. Наоколо нямаше паднало дърво, под което удобно да спи през нощта, но на около двадесет ярда от брега на потока, където стоеше, съзря купчина борови клони. Пренесе ги до една от високите ели, които растяха близо до потока, и ги облегна на дънера й под формата на обърнато надолу ветрило, през който можеше да пропълзи… в нещо като половин палатка. Ако не излезеше вятър да събори клоните, щеше да й бъде доста уютно.