Триша Макфарлънд, която никога през живота си не бе виждала Франсис Реймънд Мазърол, сега се намираше тридесет мили отвъд северозападната граница на новата, още по-стеснена област на издирване. Хората от Мейнското управление и от горските служби трудно щяха да повярват в това, дори и без да ги бе заблудило фалшивото обаждане, но то беше истина. Тя вече не се намираше в пределите на Мейн; около три часа в следобеда на този понеделник тя премина в землището на Ню Хампшър.
Беше около час по-късно, когато Триша видя храстите близо до група букови дървета недалеч от потока. Тя тръгна към тях, но не смееше да повярва дори когато видя яркочервените боровинки по тях — нали току що си бе казала, че можеше да види и чуе всякакви неща, ако достатъчно силно го пожелаеше?
Вярно… но също си бе казала, че ако нещо я изненада, ще бъде реално. Още четири крачки и тя се убеди, че храстите са реални. Храстите… и обилният товар от червени боровинки, увиснали като мънички ябълки.
— Боровинки, хо! — извика с пресипнал, дрезгав глас и всички съмнения свършиха, когато две врани, пируваха с падналите по земята плодове малко по-нататък в храсталака, излетяха, грачейки ядосано.
Триша имаше намерение да върви, но откри, че вместо това тича. Когато стигна до храстите, тя спря на пети, дишайки тежко, със зачервени и ситни жилчици бузи. Протегна към тях мръсните си ръце, после ги отдръпна, все още убедена дълбоко в себе си, че опита ли се да докосне боровинките, пръстите й ще преминат през тях. Храстите ще потреперят като в специален филмов ефект (един от любимите на Пийт „морфини“) и ще се разкрият какво всъщност представляват; просто още неузрели кафяви къпини, готови да пият от кръвта й, колкото могат повече, докато тя е все още топла.
— Не — каза тя и се протегна напред. За миг все още не беше сигурна и тогава… о, и тогава…
Боровинките бяха малки и меки под допира на пръстите й. Тя смачка първата, която хвана; капчици червен сок пръсна по кожата й и това й припомни как веднъж бе гледала баща си да се бръсне и той се поряза.
Поднесе пръста с капчиците по него (и останалото от смачканата боровинка) към устата и го постави между устните си. Вкусът беше остър и сладък, като й напомняше не за плодчетата в чая, а за боровинков сок, току-що налят от бутилка, стояла в хладилника. Този вкус я накара да се разплаче, но тя не усещаше сълзите, които се стичаха по бузите й, вече протягаше ръце за други боровинки, като ги късаше от листата на лепкави, кървящи гроздове, тъпчеше ги в устата си, почти без да ги дъвче, поглъщаше ги и посягаше за още.
Тялото й се разтвори за боровинките; стопли се от тяхната захар. Тя почувства как стана това — беше напълно ясно, както щеше да каже Пепси. Нейното мислещо Аз беше нейде далеч, но наблюдаваше всичко това. Тя береше боровинките от техните клончета, като затваряше ръката си около цели китки и дърпаше. Пръстите й станаха червени, дланите, устата й — също. Когато навлезе още по-навътре в храстите, заприлича на жестоко издраскано момиче, което се нуждае от спешна медицинска помощ.
Тя изяде и няколко листа заедно с боровинките, майка й се оказа права за тях — те също бяха добри за ядене, дори ако не си бобак. И тръпчиви. Комбинацията от двата вкуса й напомняше за желирания сос, който баба Макфарлънд поднасяше с печеното пилешко.
Щеше да продължи да яде и да върви на юг дълго време, но боровинковите храсти внезапно свършиха. Триша излезе от последния храсталак и се намери срещу кроткото, леко стреснато лице и тъмнокафявите очи на една едра кошута. Тя изпусна боровинките, които държеше в двете си шепи, и издаде вик през това, което сега изглеждаше като уста, по която някой луд беше плескал, както му падне, червило.
Кошутата явно не се обезпокои от напредването й с пращене и мляскане през боровинковия храсталак, а само леко раздразнена от вика й — по-късно на Триша й хрумна, че кошутата ще има късмет, ако оцелее до идващия ловен сезон през есента. Тя просто наостри уши и направи две грациозни стъпки — по-скоро леки подскоци — назад към една полянка, огряна от преплетени снопове светлина в златистожълти отблясъци.
Зад кошутата, гледайки по-изплашено, стояха две малки еленчета на дългите си, слаби крачета. Майката хвърли през рамо още един поглед към Триша, после притича с грациозни и леки стъпки при децата си. Като я гледаше с изумление и със същото удоволствие, както бобрите, Триша помисли, че тя има отдолу на краката си тънък слой от онова пружиниращо, гумено вещество като във филма „Флабър“21.