Трите животни стояха на полянката сред буковите дървета, като че ли позираха за фамилен портрет. После кошутата бутна с муцуна едно от еленчетата (или навярно го ухапа по слабините) и трите поеха на някъде. Триша видя бялото на опашките им, които се развяваха надолу по хълма, след което полянката бе изцяло нейна.
— Довиждане! — извика и махна с ръка. — Благодаря, че наминахте…
Спря, разбирайки чак сега какво бе правила кошутата тук. Земята под дърветата беше покрита с букови жълъди. Знаеше за тях не от майка си, а от часовете по природознание в училището. Само преди петнадесет минути бе умирала от глад; сега се намираше пред най-богатата трапеза в Деня на благодарността… вегетариански вариант наистина, но какво от това?
Триша коленичи, взе един от жълъдите и с остатъците от ноктите си опита да отвори черупката. Неочаквано черупката се разтвори почти толкова лесно, колкото тази на фъстък. Жълъдът беше с големина на лешник, ядката — малко по-едра от слънчогледова семка. Опита я на вкус малко колебливо, но беше добра. Сама за себе си тя беше почти толкова добра, както и боровинките, но тялото й, изглежда, искаше тази храна по различен начин.
Боровинките бяха наситили най-острия й глад. Тя нямаше представа колко беше погълнала (включително и листа; зъбите й навярно са зелени като на Артър Роудс, онова малко гадно момче, което живееше по-нагоре по улицата след къщата на Пепси). Освен това, стомахът й навярно се бе смалил. Това, което трябваше да направи сега, беше…
— Да се запася — промърмори. — Да, скъпа, запаси се за дълго време.
Тя свали раницата от раменете, усещайки как бързо се бе покачило нивото на енергията й — направо смайващо, дори малко зловещо — и разкопча капака. Пълзеше по полянката и събираше жълъди с мръсните си ръце. Косата й падаше в очите, мръсната й риза се мотаеше около тялото, а от време на време придърпваше дънките си нагоре, които й бяха добре преди хиляда години, но вече не искаха да се държат на кръста й. Събираше и си тананикаше под носа рекламния мотив за автомобилните стъкла — 1-800-54-Гигант. Събрала достатъчно жълъди, за да покрие дъното на раницата, тръгна обратно през боровинковия храсталак, като късаше и пускаше боровинки (без ония, които пускаше в устата) направо в раницата.
Щом стигна мястото, където беше стояла преди, събра кураж и извика — цяла съм! — думата, която й хрумна неочаквано и така й харесваше. Повтори го още веднъж. И още веднъж.
Тътрейки се, пое към потока, като влачеше раницата отстрани, после седна под едно дърво край водата — в нея, като щастлива поличба, видя пъстра, стрелкаща се по течението рибка: пъстърва-бебе може би.
Постоя така известно време, обърнала лице към слънцето и затворила очи. После сложи раницата на скута и пъхна ръката си вътре, разбърквайки боровинките с жълъдите. Това й напомни Чичо Скрудж Макдак, който си играе с купчина пари, и започна весело да се смее. Образът беше абсурден, но съвършен в същото време.
Загреба дузина жълъди, смеси ги с още толкова боровинки (отваряше черупките с изискани движения като дама) и метна резултата на три пълни шепи в устата си — десертът! Вкусът беше божествен — като този на смесените с плодове овесени ядки, които майка й винаги ядеше на закуска. Като свърши и последната шепа, осъзна, че не само бе сита, но направо подута от ядене. Колко щеше да продължи това чувство за ситост? Навярно ядките и боровинките бяха като китайската храна, засищаха, но след час отново си гладен — в момента обаче средната част на тялото й бе като претъпкан коледен чорап. Беше чудесно да си сит. Беше живяла девет години, без да го знае, и се надяваше, че никога нямаше да го забрави: чудесно е да си сит.
Триша се облегна на дървото и погледна към своята раница с чувство на пълно щастие и благодарност. Ако не беше толкова сита („твърде преяла, за да подскача“ — помисли), щеше да се навре в нея, както кобилата пъха главата си в торбата със зоб само да чувства с ноздрите си вкусния аромат на боровинки и букови жълъди.
— Спасихте живота ми, приятелчета — извика. — Спасихте проклетия ми живот.
На отсрещния бряг на потока имаше малка полянка, цялата застлана с борови иглички. Слънчевата светлина се процеждаше към нея на ярки, жълти снопове, в които бавно танцуваше цветен прашец и горски прах. В тази светлина играеха също и пеперуди, спускаха се и се издигаха. Триша кръстоса ръце върху корема, където къркоренето сега бе спряло, и започна да наблюдава пеперудите. В този миг тя не чувстваше липсата на майка си, баща си, брат си или най-добрата си приятелка. В този момент тя дори не искаше да си бъде вкъщи, въпреки че всичко я болеше болезнено, а задните й части пареха и сърбяха. В този момент тя беше в покой, и дори повече от покой. Изживяваше най-голямото блаженство в живота си. „Ако някога се измъкна от тук, никога няма да мога да им го обясня“ — мислеше. Гледаше пеперудите на другия бряг на потока и очите й се затваряха. Двете бяха бели, третата — тъмнолилава, кафява или може би черна.