„Да им обясниш какво, миличка?“ — обади се пакостливата сладурана, но за първи път не звучеше студено, а любопитно.
„Всъщност… колко е просто… Да ядеш… Просто да имаш нещо за ядене и след това да си сит…“
— Подразбиращото се — каза Триша. Тя гледаше пеперудите. Две бели и една тъмна, и трите, стрелкащи се в следобедното слънце. Помисли си за Литъл Блек Самбо, горе на дървото, и тигрите, които тичаха около дървото долу, облечени с неговите нови дрехи, тичаха и тичаха, докато се стопиха и се превърнаха в масло. В това, което баща й наричаше „ги“22.
Съвсем отпусната, дясната ръка се отдели от лявата, плъзна се и тупна с длан върху земята. Нямаше сили да я върне обратно, остави да си лежи там.
„Подразбиращото се какво, миличка? Какво за него?“
— Е, добре — бавно, като обмисляше, каза Триша със сънлив глас. — То не е като това да нямаш нищо… нали?
Пакостливата сладурана не отвърна и Триша се зарадва. Чувстваше се така сънлива, така сита, така чудесно. Не спеше обаче; дори по-късно, когато бе сигурна, че е спала, не го повярва. Спомняше си, че е задния двор на новата, по-малка къща на баща си, че тревата имаше нужда от косене, че градинските джуджета изглеждаха лукави — сякаш знаеха нещо, което ти не знаеш — и че баща й бе започнал да й се струва тъжен и стар, с онзи мирис на бира, който винаги се излъчваше от порите му. Животът можеше да бъде тъжен, но е точно това, което е. Хората бяха склонни да вярват, че не е така, и лъжеха децата си (нито един филм или телевизионна програма, която бе гледала, не я бе подготвила за това, че ще загуби равновесие и ще се пльосне в собствените си изпражнения например). Животът можеше да бъде много тъжен. Светът имаше зъби и можеше да те захапе с тях, когато си пожелаеше. Вече знаеше това. Беше само на девет, все пак, и по-висока за възрастта си.
„Не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки!“ — беше последното, което чу Пийт да казва, мислеше, че вече знае отговора — груб, но вероятно верния отговор: просто затова. Ако не ти харесва, купи си билет и — чупка!
Триша чувстваше, че сега е по-възрастна от Пийт.
Тя погледна надолу по течението и видя, че един друг поток се вливаше буйно в нейния на около четиридесет ярда от мястото, където седеше; той преливаше брега под формата на малък, пенлив водопад. Точно така. Единственият начин, по който трябваше да се влива. Този втори поток, който внезапно откри, щеше да става все по-голям и по-голям и именно той щеше да я отведе при хората. Той…
Тя премести погледа си към малката полянка на другия бряг — там стояха трима души и я гледаха. Или поне — гледаха към нея. Триша не виждаше лицата им. Нито краката им. Те носеха дълги роби, като свещениците във филмите за миналото. Точно така. („В миналото славно, когато рицарите бяха смели, а дамите лицата си зад ветрилата криеха“, пееше понякога Пепси Робичод, когато скачаше на въже). Полите на робите им се влачеха по килима от борови иглички на полянката. Качулките им бяха вдигнати и скриваха лицата вътре. Триша се вгледа в тях през потока, леко стресната, но не и уплашена, наистина не. Две от робите бяха бели. Тази, която носеше фигурата в средата, бе черна.
— Кои сте вие? — попита Триша. Опита се да се поизправи, да седне, но не можа. Бе твърде преяла. За първи път в живота си се чувстваше като че ли опиянена от храната.
— Ще ми помогнете ли? Аз се изгубих. Изгубена съм от… — Тя не можеше да си спомни. Два дни ли бяха или три? — …от дълго време. Бихте ли ми помогнали, моля?
Те не отговориха, само стояха и гледаха към нея (прие, че те все пак гледаха към нея) и точно тогава започна да изпитва страх. Те бяха кръстосали ръце пред гърдите — дори не можеше да види ръцете им, защото дългите ръкави на робите се спускаха върху тях.
— Кои сте вие? Каже те ми, кои сте?
Този отляво пристъпи напред и когато посегна към качулката си, ръкавите разкриха дълги бели пръсти. Той свали качулката си и под нея се показа интелигентно (ако не и малко конско) лице с хлътнала брадичка. Приличаше на г-н Борк, учителя по природознание в Санфордското начално училище, който им бе преподавал за растенията и животните, които се срещаха в северна Нова Англия… включително, разбира се, за световноизвестните букови жълъди. Повечето момчета и някои от момичетата (Пепси Робичод например) го наричаха Борк-Дорк23. Той погледна към нея от отсрещната страна на потока през очила със златни рамки.