— Аз идвам от името на бога на Том Гордън — каза той. — Този, към когото той посочва, когато постигне „сейф“.
— Така ли? — учтиво попита Триша. Не беше сигурна, че вярва на този човек. Ако той казваше, че е богът на Том Гордън, тя знаеше отлично, че не трябва да му вярва. Можеше да повярва на много неща, но не и на това, че бог изглеждаше като учителя й по природознание в четвърти клас. — Това е… много интересно.
— Той не може да ти помогне — каза Борк-Дорк. — Твърде много неща станаха днес. Имаше земетресение в Япония например, и то доста силно. Както и да е, но по правило той не се намесва в работите на хората, макар че трябва да призная: и той е спортен фен. Не непременно на „Ред Сокс“ обаче.
Той отстъпи назад и сложи качулката си. След малко другата бяла роба, тази отдясно, пристъпи напред… като че ли Триша бе знаела, че той щеше да е наред. Тези неща си имаха определена форма, в края на краищата — три желания, три изкачвания нагоре по бобеното стебло, три сестри, три възможности да се познае името на злото джудже. Да не говорим за трите сърни в гората, които ядяха букови жълъди.
„Дали не сънувам?“ — запита се тя и протегна ръка, за да докосне ужиленото от осите място върху лявата си скула. То си бе там и въпреки че отокът бе спаднал малко, все още я болеше при допир. Не беше сън. Но когато и втората бяла роба смъкна качулката си, тя видя мъж, който приличаше на баща й — не съвсем точно като Лари Макфарлънд, но почти толкова, колкото първата роба приличаше на г-н Борк — и си помисли, че е сън. Ако беше сън, то този не приличаше на никой от сънуваните досега.
— Не ми казваш, че идваш от името на Подразбиращото се, нали така? — изрече Триша и го погледна.
— Всъщност аз съм самото Подразбиращо се — с желание да се извини каза мъжът, който приличаше на баща й. — Трябваше да приема формата на някого, когото познаваш, за да се появя, но аз фактически съм съвсем слаб. Не мога да направя нищо за теб, Триша. Съжалявам.
— Пиян ли си? — попита Триша, внезапно ядосана. — Пиян си, нали? Помирисвам те и от тук. Господи!
Човекът Подразбиращото се засрамено й отправи лека усмивка, но не каза нищо, отстъпи назад и си сложи качулката.
Тогава фигурата в черната роба пристъпи напред. Триша изведнъж бе обхваната от ужас.
— Не! — извика тя. — Ти — не! — Тя се опита да се повдигне, но не успя да помръдне. — Не ти! Махай се, оставете ме на мира!
Но облечената в черно ръка се вдигна и ръкавът разкри жълто-бели нокти… ноктите, които бяха оставили резките по дърветата, ноктите, които бяха откъснали главата на сърнето и после разкъсали тялото му на две.
— Не — прошепна Триша. — Не, недей, моля те. Не искам да видя.
Черната роба не й обърна внимание. Тя смъкна назад качулката си. Там нямаше лице, само разкривена глава, гнездото от оси. Те пълзяха една върху друга, като се блъскаха и бръмчаха. Можеха да се видят и уродливите белези на човешки черти: едно празно око, изкривена в усмивка уста. Главата жужеше, също както мухите жужаха около кървавия врат на сърнето; жужеше, сякаш съществото в черната роба имаше мотор вместо мозък.
— Аз идвам от името на онова нещо в гората — каза черната роба с бръмчащ, нечовешки глас. Той звучеше като онзи човек по радиото, който ви казва да не пушите, загубил гласните си струни при операция на рак и говореше през едно приспособление, което държеше пред гърлото. — Аз идвам от името на бога на изгубените. Той те наблюдава. Той те чака. Ти си неговото чудо, а той — твоето.
— Махай се! — Триша се опита да изкрещи, но от устата й излезе само дрезгав шепот.
— Светът е зле измислен сценарий и се боя, че всичко, което усещаш, е истина — каза бръмчащият като оса глас. Той бавно прокара ноктите си надолу по едната страна на лицето си, разкъсвайки плътта от оси и разкривайки лъскавата кост отдолу. — Кожата на света е изтъкана от жилещи насекоми, факт, който вече сама си открила. Отдолу няма нищо друго освен кост и бог, в който и двамата вярваме. Това е убедително, не си ли съгласна?
Ужасена, Триша отвърна поглед — погледна отново по течението на потока и откри, че когато не гледаше към противния свещеник от оси, можеше да се изправи. После вдигна глава.
— Не ти вярвам! Аз не…
Свещеникът от оси си беше отишъл. И тримата си бяха отишли. Само пеперудите танцуваха във въздуха на другия бряг на потока, осем или девет на брой вместо само три, всякакви цветове вместо само бели и черни. И светлината беше различна — оранжевозлатна. Бяха минали поне два часа, а вероятно и три. Значи бе спала.