— Всичко е било само сън, както се казва в приказките… — но тя не си спомняше да е заспивала, колкото и да се опитваше, изобщо не откриваше никакво прекъсване в съзнанието си. Всичко това съвсем не приличаше на сън.
Тогава й хрумна мисълта — едновременно плашеща и успокояваща; навярно жълъдите и боровинките, освен че я бяха заситили, имаха и наркотичен ефект. Съществуваха гъби, които съдържаха наркотични вещества, някои ядяха, за да изпаднат в опиянение. Ако гъбите можеха да причинят това, защо да не беше възможно и при боровинките?
— Или листата — помисли. — Може би от листата. Обзалагам се, че е от тях.
Добре, повече никакви листа.
Триша застина в гримаса — спазъм присви корема й отново и тя леко се приведе. Изпусна газове и се почувства по-добре. Отиде до потока, избра няколко камъка с подходящи размери, които стърчаха от водата, и прескачайки от един на друг, премина на другия бряг. Вече се чувстваше различно — с ясно съзнание и пълна с енергия, въпреки че свещеникът от оси може би все още я преследваше? Безпокойството се увеличаваше след залез слънце. Ако не внимаваше, щеше да изживее ужас. Сън? Наистина ли бе само сън, предизвикан от яденето на боровинкови листа, или от пиенето на водата, към която организмът й все още не бе свикнал?
Всъщност стоенето на малката полянка я караше да се чувства изнервена, като оная героиня от трилъра, глупавото момиче, което влиза в къщата на психаря и пита: „Има ли някой тук?“ погледна към отсрещния бряг и моментално почувства, че нещо я наблюдаваше от гората, обърна се така бързо, че почти щеше да падне. Нищо. Никъде нямаше нищо.
— Глупачка такава — каза си тихо, но усещането, че е наблюдавана бе по-силно от преди. „Богът на изгубените — бе казал свещеникът от оси. — Той те наблюдава, той те чака.“ Свещеникът от оси бе казал и други неща, но тя си спомняше само това: „Наблюдава те, чака те“.
Триша отиде там, където бе съвсем сигурна, че стояха трите фигури, облечена в дълги роби, и се вгледа да открие някакъв, какъвто и да е знак. Нямаше нищо. Тя застана на едното си коляно и се вгледа по-отблизо — пак нямаше нищо. Само петно в смачканите борови иглички, което уплашеният й мозък можеше да изтълкува като стъпка. Отново се изправи, обърна се, за да пресече потока, и в мига, в който направи това, нещо се мярна в периферното й зрение.
Тръгна, спря, пак тръгна, взирайки се в мрака на гъсталака, където младите дървета с тънки стебла растяха нагъсто, борейки се за светлина. Тук-там в призрачното зелено шумоляха брези като гигантски призраци. Размазано върху кората на една от тях, тъмнееше петно. Погледна нервно през рамото си, после си запробива път през дърветата към тази бреза. Сърцето й биеше силно в гърдите, а мозъкът й крещеше да спре, да не бъде такава глупачка, такава тъпанарка, такава пълна идиотка, но тя продължаваше да върви.
Долу, в основата на брезата лежеше оплетено кълбо от кървящи вътрешности, толкова пресни, че го бяха открили само няколко зелени мухи. Вчера гледката щеше да я издрайфа, но днес животът изглеждаше различен; нещата се бяха променили. Нямаше пърхане на пеперуди, нито хълцания в гърлото, нито ужаса да избяга или отвърне очи. Вместо всичко това — една студенина, която бе много по-лоша. Едно задушаване, само че отвътре навън.
Видя кафявата кожа, закачена на храстите от едната страна на червата, и върху нея — няколко бели петна. Остатъците от еленче, едно от двете, които срещна на полянката с буковите жълъди, съвсем сигурно. По-нататък сред дърветата, където гората притъмняваше, откри елша, чиято кора бе раздрана от ужасни нокти — нависоко, там, където само много висок човек би могъл да достигне. Не че вярваше, че човек е оставил тези следи.
„То те наблюдава.“ Да, точно в този момент пак я наблюдаваше. Тя усещаше очите му да се плъзгат по кожата й, също както насекомите пълзяха по нея. Мажеше и да е сънувала тримата свещеници, или да е халюцинирала, но вътрешностите на еленчето и следите от нокти по кората на елшата не бяха халюцинация. Усещането за тези очи — също.
Като дишаше тежко, въртейки очите си на всички посоки, тръгна заднешком към потока, очаквайки да види сред дърветата него, бога на изгубените. Измъкна се от храсталака и измина така целия път. Щом стигна потока, се завъртя и заподскача от камък на камък към другия бряг, убедена дори, че то се показва от дърветата, цялото в зъби, нокти и жилещи насекоми. Подхлъзна се на предпоследния камък, едва не падна във водата, успя да запази равновесие и залитайки, излезе на отсрещния бряг. Обърна се и погледна. Там, от другата страна, нямаше нищо. Дори пеперудите бяха изчезнали, една-две само все още танцуваха във въздуха.