Нищо. Нито звук освен стенанието на вятъра през боровете… последвано от едно изсумтяване. Ниско и тихо, без следа от нещо човешко. Остана на място, обвила ръце около наръча благоухаещи, сочни клони. Цялата й кожа настръхна. От къде дойде това изсумтяване? От тази страна на потока? От другата? Откъм боровете? Ужаси се, почти бе сигурна, че дойде откъм боровете. Докато събираше клони, за да се покрие, лицето му може би е било на по-малко от три фута от нейното; неговите нокти, онези, които бяха оставили резките по дърветата и разкъсали две сърнета, сигурно са надвиснали на инчове от собствените й ръце, докато огъваше клоните, за да ги пречупи.
Закашля се и това я накара да се размърда. Хвърли клоните както и да е и се пъхна под тях, без какъвто и да е опит за ред в разбъркания им хаос. Лежеше неподвижно. Усещаше, че то се приближава, провира се през боровете и най-после идва. Идваше за нея. Онова специално нещо на пакостливата сладурана, Богът на изгубените според свещеника от оси. Можеш да го наречеш както желаеш — господаря на тъмното, императора на мазето, най-лошия кошмар на всяко дете. Каквото и да беше, то вече приключваше с дразненето; приключваше напълно с игричките. С един замах щеше да пръсне клоните, под които се бе свряла, и да я изяде жива.
Като кашляше и трепереше, без каквото и да е чувство за реалност и рационалност, временно загубила разсъдъка си, Триша сложи ръцете си отзад върху главата и зачака да бъде разкъсана от ноктите на онова нещо, за да бъде натъпкана в зъбатата му уста. Заспа така, а когато се събуди в ранната светлина на утринта в сряда, двете й ръце и врата й бяха изтръпнали като гипсирани.
„Предполагам, не е необходимо да питам която и да е от бабите ми какво е да си стар — мислеше докато клякаше да пикае. — Вече знам.“
Когато вървеше обратно към купчината клони, под които бе спала (като някоя катерица в дупката си, с изкривена глава), видя, че едно от хълмчетата с борови иглички — това, което бе най-близо до нейното — изглеждаше разрушено. Игличките му бяха пръснати наоколо, а на едно място — издълбани чак до плитката, черна почва. Все пак, може би не бе изгубила разсъдъка си в малките часове на нощта? Или поне не напълно. Защото по-късно, когато бе заспала, нещото бе дошло. То е стояло съвсем до нея, наблюдавало я е в съня й. Сигурно се е чудило дали да я вземе сега, но накрая бе решило да почака, да я остави да узрее поне още един ден. Да я остави да стане по-сладка, като боровинка.
Триша се завъртя в кръг със смътното усещане за нещо познато, но не си спомняше, че направи съвсем същия кръг на почти съвсем същото място само преди няколко часа. Спря, като стигна там, откъдето беше започнала, като нервно кашляше. Кашлицата й причиняваше болка, една малка, тъпа болка някъде дълбоко в гърдите. Не се изплаши — болката поне беше топла, а всички други части на тялото й тази сутрин зъзнеха.
— То си е отишло, Том — каза тя. — Каквото и да е било, то отново си е отишло. За известно време, във всеки случай.
„Да — каза Том, — но рано или късно то ще се върне. И рано или късно ти ще трябва да се справиш с него.“
— Да оставим злото да спи под камък — каза Триша. Затова бе един от изразите на баба Макфарлънд. Триша не знаеше точно какво означава, но мислеше, че някак си го разбираше и й се струваше, че подхожда за случая.
Тя седна на една скала встрани от своето хълмче и си приготви три големи шепи боровинки и букови жълъди, като си каза, че са деликатес. Боровинките не бяха така вкусни тази сутрин — леко горчиви всъщност — и предполагаше, че ще станат по-горчиви, когато дойдеше времето за обяд. Въпреки това се насили да изяде и трите шепи, после отиде при потока и пи вода. В него видя още една от онези малки пъстърви и макар че всички те бяха колкото корюшка25 или голяма сардина, изведнъж реши да опита да хване някоя. Схванатият й врат започна да я отпуска, денят се затопляше с издигането на слънцето и тя се почувства по-добре. Може би също щастлива. Дори кашлицата бе поотслабнала.
Триша се върна при леглото от клони, измъкна дрипите на нещастния си дъждобран и го простря върху една от оголените скали. Тръгна да търси камък с остри ръбове и намери един, който щеше да й свърши работа, близо до мястото, където потокът течеше по заобления край на скалата и се спускаше надолу към долината. Този склон бе почти толкова стръмен, колкото онзи, по който се бе претърколила в деня, когато се изгуби (струваше й се, че бе преди пет години), но си помисли, че спускането тук щеше да бъде доста по-лесно. Имаше много дървета, за които можеше да се хване.
Триша занесе импровизирания нож при дъждобрана (прострян на скалата дъждобранът приличаше на голяма кукла от синя хартия) и започна да реже качулката под раменния шев. Съмняваше се, че може да хване рибка с качулката, но беше забавно да опита. Тя тихо си тананикаше под носа, докато работеше, първо песента на „Бойз то дъ макс“, която се въртеше в главата й, после „МММм-Боп“ на „Хансънс“, след това откъси от „Тейк ми то дъ болгейм“.